Все още стискайки книгата в ръце, се оглеждам наоколо за място, на което мога да седна и да почета. И тогава го виждам: Лиъм Гърлинг, настанил се зад бюро на балкона над главата ми, приведен над някакви подвързани страници.
Замръзвам, а сърцето ми бие лудо. Ако само надникне надолу, ще ме види през полираните дървени пръчки на парапета на балкона. Бавно, за да не привличам внимание, се отдръпвам назад в сянката на висок книжен шкаф.
Разкъсвана между възможността да избягам или да се заема с делата си, аз го изучавам предпазливо. Дори и да не разпознае лицето ми, би могъл да забележи някаква прислужница, която чете, вместо да забърсва прах. Ала явно той изобщо не забелязва нищо около себе си. Челото му е сбръчкано от съсредоточаване, а кракът му потропва нетърпеливо, сякаш всичко, което чете, го разочарова. През няколко минути се мръщи, надрасква нещо в бележника си, а сетне се завръща към четенето.
При вида на острите му черти, които толкова дълго са обект на кошмарите ми, гневът в мен се надига стремглаво, подобно на пламъците в кухненското огнище. Споменът за прогонването ни от Евърлес се завръща като разпилени образи, взривове от звук и топлина.
Спомням си как Лиъм размахваше меча си, как бутна Роан в огъня. А после огънят, бушуващ в пещта като нещо живо, пламъците, стрелкащи се из въздуха… Страхът в очите на Роан.
Затварям бавно очи, прогонвайки спомена, а след това наново ги отварям. Каквото и да чете Лиъм толкова погълнато, неминуемо трябва да е важно. Завръщайки се от академията в края на лятото, той бе взел активно участие в управлението на богатствата на Гърлинг, както и на делата в Евърлес като цяло, поне така бях разбрала от дрънкането на слугите по негов адрес. Дали обаче семейството му щеше да го приеме с такава охота, ако беше наясно какво се бе помъчил да стори с Роан? А дали и Роан си спомняше досега си със смъртта?
Някакъв слуга — Стефан, ако не ме лъже паметта — минава безшумно край мен, долавям аромата на одеколон. Той ме поглежда през рамо и подозрително присвива очи. Дъхът засяда в гърдите ми, но Стефан продължава да крачи по пътеката, а след това се изкачва и по стълбите в края й. Приближава се до бюрото на Лиъм и го докосва по рамото.
Лиъм рязко вдига глава с изкривени от раздразнение черти, а слугата му промърморва нещо. Той въздъхва и отваря едно чекмедже, поставяйки книгата и бележника си вътре, преди да го затвори и заключи.
Каня се да се обърна, когато нещо друго привлича погледа ми — петно със странен цвят, когато Лиъм се изправя. Дланите му са боядисани, сякаш ги е потопил във вино.
Думите на Хинтън изплуват в съзнанието ми. Ръцете му бяха оцветени в пурпурно. Ръцете на татко.
Преди да го обмисля по-добре, краката ми тръгват сами. Отпускам надолу книгата и проследявам Лиъм и слугата от разстояние, докато вървят към изхода на библиотеката с Лиъм начело.
Старая се да остана поне на половин коридор разстояние зад тях, докато те преминават през залите, като не губя от поглед пешовете на дългото палто на Лиъм. Движим се по един от централните коридори на Евърлес, а салоните са пълни с господа и дами, оттеглящи се след вечерята в стаите си — бляскави в тоалетите си от коприна и кадифе и олюляващи се след изпитите питиета. Вървя с наведени надолу очи и се надявам никой да не ми се развика. Лиъм пренебрегва поздравите на всички.
В крайна сметка коридорът се стеснява и опустява и аз изоставам по-назад зад двамата мъже. От нерви дланите ми се потят и стават хлъзгави. Мъжете пред мен завиват зад един ъгъл и няколко секунди по-късно чувам, че стъпките им секват. Аз също забавям крачка и рискувам да надникна иззад ъгъла. Спрели са се пред голяма врата от резбован махагон. Озъртам се наоколо — тъканите по стените са по-малко луксозни, отколкото навсякъде другаде в Евърлес, но и по-старинни, и по-елегантни, със сложно преплетени геометрични фигури. Дишането ми се ускорява. Никога преди не съм била тук. Изобщо не трябва да съм тук. Ако ме хванат…
За да се успокоя, вдишвам бавно и дълбоко, задържайки дъха си, както ме учеше баща ми, когато се събуждах изпотена от кошмарите в детството ми. Умение, което практикувам доста често през последните няколко дни. Два стари, повтарящи се кошмара изникнаха отново, откакто се върнах в имението: единият е за нощта, когато с татко бяхме прогонени, а другият, по-странен — за някакво момиче, което ме преследва с нож, а лицето му винаги остава в сянка.