Лиъм и Стефан разговарят с други двама мъже в коридора — единия от тях разпознавам като бирник, почти неразличим от онзи, който ни посети с татко в колибата ни.
Това трябва да е… трезорът на Гърлинг, мястото, на което държат богатството си. Винаги съм си представяла, че поглъщат цялото време на Крофтън на едно хранене всеки месец, подобно на прасета, ядящи от копанята. Разбира се, един Гърлинг би трябвало да присъства, когато прехвърлят събраните данъци в трезора. И не би трябвало да се изненадвам, че това е Лиъм. Роан не прилича на човек, който може да изпита удоволствие да прекара следобеда си в броене на пари в някоя изложена на течение кула.
Отдръпвам се зад ъгъла и се напрягам да доловя гласовете им, дрънченето на кръвното желязо. След това разговорът спира за миг, разнася се мощно скърцане и тежко стъргане на вратата по пода.
— Качвай се горе! — заповядва Лиъм и както винаги аз се стряскам колко е нисък гласът му. — Ще се видим след малко.
Притискам гръб към стената, а ударите на сърцето ми подтикват този някого да се качи горе, горе, горе, за да мога да открадна поглед към трезора. Мисълта за влизане вътре ме привлича, изпълвайки ме със смесица от ужас и интерес.
И тогава Лиъм се появява зад ъгъла и ме хваща, а очите му ме пронизват.
Достатъчно далече съм, за да съумея да избягам, ако въобще мога да помръдна, но шокът смразява крайниците ми. Струва ми се, че само след един-едничък удар на сърцето ми той вече стои пред мен.
— Ти ни следващ още от библиотеката — обявява. Гласът му е спокоен, противоречащ на гнева, който стяга кожата около очите му. — Защо?
Отварям устата си, но нищо не излиза оттам. Все още стискам безполезно книгата в ръката си. Сега, когато той наистина ме гледа, страхът, че може да ме разпознае, изплува наново. Наново нахлуват спомени — блясъкът от разтопен метал и собственият ми писък в ушите ми, лютивият дим. Дори и да не ме познава, намирам се на място, където не би трябвало да бъда. Ето го и Айвън — неговото острие. Бях глупава, толкова глупава да го последвам.
И все пак се насилвам да срещна погледа на Лиъм, искайки ми се лицето ми да бъде гладко, и безизразно, и без намек за страх. Протягам ръка към кесията на кръста си и изваждам първата монета, която пръстите ми докосват — един месец кръвно желязо от парите, които ми даде Дуейд в Крофтън. Старият инстинкт ми крещи да не се разделям с тях, но аз се протягам и пускам монетата в ръката на Лиъм — дланта му е бинтована, а върховете на пръстите му са оцветени в пурпурно.
— Видях ви да изпускате това — казвам аз. — В библиотеката. — А сетне с фалшиво любопитство питам: — Имате ли нужда от нещо за ръката си, милорд? В кухнята разполагаме с хамамелис.
Лиъм присвива очи. Затяга юмрука си около монетата и я пъхва в джоба си, без да откъсва взор от мен.
— Сигурен съм, че знаеш къде се намираме — казва той.
За момент се подвоумявам пак да излъжа, но като се замисля по-сериозно, съм убедена, че Лиъм ще долови измамата в гласа ми.
— В трезора на имението.
Доволен, той додава:
— И си чувала истории за това място. Прав ли съм?
Кимвам бавно, като не съм сигурна какво цели той. Гласът му е безгрижен, но преплетен с отрова.
— Е — подема Лиъм. — Какво си чувала?
— Ако някой друг, освен Гърлинг, се опита да влезе, вратата ще изсмуче цялото му време през пръстите му.
Той се изсмива — звукът е дрезгав, все едно в гърлото му има нещо бодливо.
— Щеше ли да опиташ въпреки всичко? — настоява той.
— Не — казвам аз твърдо и скоропостижно, макар че не знам дали това е лъжа.
— Наистина отнема от времето ти при влизане и никога не се знае колко ще е то — казва Лиъм. — Може да е един ден или петдесет години. И когато източи кръвта ти, механизмът на вратата боядисва ръцете ти по този начин. — Той протяга собствените си ръце. — Смисълът е да покаже кога някой е проникнал в трезора на Евърлес или се е помъчил да го стори. Ала това е най-малкото, за което да се тревожиш… капитан Айвън би се заел с по-лошото, ако те открие на място, на което няма какво да търсиш.
Почти не чувам предупреждението — умът ми работи, мислейки за петната върху ръцете на татко. Значи е вярно, че трезорът отнема от времето ти. А на баща ми почти не му беше останало време. Това би обяснило защо бе дошъл в имението само за да умре край стените му… защо супата, която му дадох, не можеше да спаси живота му.
Но не! Извън обстоятелството колко отчаян е бил баща ми, той не би откраднал кръвно желязо или скъпоценности. Каквото и да се е пробвал да вземе отвътре, то си е струвало да умре за него.