— Как се казваш? — пита Лиъм.
— Джулс — промърморвам аз, все още разсъждавайки за боядисаните ръце на татко. Сетне стомахът ми се свива, щом проумявам какво съм издала.
Поглеждам нагоре към Лиъм. Достатъчно близо съм, за да видя, че бялото на очите му е оградено с червено. „Джулс е често срещано име — мисля си отчаяно, — той няма да направи връзката с нещо, което се е разиграло преди десет години. “
— Ти беше и в библиотеката — казва той. — Още едно място, на което не би трябвало да бъдеш.
Тонът му е небрежен, сякаш не го изрича като заплаха, а просто като факт. Отнема ми малко време, за да анализирам опасността в него.
— Аз… аз търсех една книга — заеквам, а истината се изплъзва против желанието ми. Трябва да кажа, че съм отишла да почиствам, но е все едно, той пак би съзрял лъжата върху лицето ми. — Обичам да чета. — Проклинам се, че съобразявам бавно, и отстъпвам крачка назад от него, приисквайки ми се да избягам.
— Лорд Гърлинг! — извиква го нечий глас отгоре.
Възползвам се от момента, за да отстъпя още.
— Приятна вечер, милорд!
— Почакай! — той се пресяга и хваща китката ми. Сега очите му са леко неспокойни, а черното на зениците му се разпростира в тъмните ириси на очите му. Чувствайки опасността, аз замръзвам, надявайки се, че той не може да усети как пулсът ми думка под кожата ми.
— Каква книга? — интересува се той, а когато се втренчвам в него объркано, добавя: — В библиотеката.
— О! — ровя из ума си аз, а заглавията на всички книги, които някога съм чела, излитат от главата ми на секундата. Не съм наясно и как би възприел твърдението, че съм учила, за да служа на Кралицата. — Нищо важно, просто една стара детска книга. — Хващам се за някакъв спомен. — „Приказката за Елиса… “
— „… Пътешественичката“ — довършва вместо мен Лиъм. Очите му напрегнато са впити в моите — диви, нетрепващи, твърде съсредоточени — а главата му е наклонена на една страна. — Някога познавах едно момиче, което обичаше тази книга. — В гласа му има нещо, от което косъмчетата на врата ми настръхват.
Тогава нещо в него се променя. Стойката му се вкаменява и той се отдръпва от мен.
— Любопитството не подобава на една слугиня — казва той. — Не ходи повече в библиотеката. Ще предупредя чиновниците да внимават с теб. Съветвам те да не ме изпробваш.
Думите му са резки. Макар че само преди малко се опитвах да измисля как да си тръгна, не мога да се сдържа и примигвам слисано.
Ала не казвам нищо, просто се врътвам на пети и си тръгвам.
Яростта кара ръцете ми да се тресат, докато вървя — докато почти тичам — през коридорите, мъчейки се отчаяно да стигна толкова далече от Лиъм, колкото Евърлес ми позволява. За момент, когато той си припомни заглавието на онази книга, аз почти забравих кой е — момчето, което се превърна в причина да бъдем прогонени от дома си, и то само за да прикрие собствената си жестокост. Коренът на пълната ни разруха.
Никога вече не бива да го забравям.
Провирам се през един от малките входове към коридорите на прислугата и нямам търпение да се изгубя от погледа му. За разлика от централните коридори с техните дебели червени килими и проникващата през високите прозорци слънчева светлина, тесните, виещи се коридори на прислугата са тъмни и защитени. Познати са ми и внезапно ме обзема усещането, че искам да ме погълнат. Не забелязвам фигурата, идваща от противоположната посока, докато не се сблъскваме на един ъгъл, удряйки болезнено раменете си. Спъвам се и почти изгубвам равновесие.
— Съжалявам! — смотолевям, бързайки да се съвзема. И тогава зървам крайчеца на кадифено палто. Човекът, когото едва не прегазих, не е слуга.
Изведнъж ръцете на Роан Гърлинг ме хващат за горната част на моите и ме издърпват да се изправя. Очите му се разширяват, щом познава лицето ми, а дъхът ми спира в гърлото ми. Палтото му е свлечено на една страна, бузите му са зачервени, а очите му светят. Той се отмества половин крачка назад, за да ме види по-добре, а главата му е наклонена настрани. После устните му се извиват в лека усмивка.
Знам, че трябва да сниша главата си и да избягам, но друга част от мен крещи на Роан Гърлинг да ме забележи наистина, най-накрая да ме види и да си спомни. Лицето му е толкова прояснено в съзнанието ми, че ми е трудно да повярвам, че може да погледне моето собствено лице и в същото време да не си спомни името ми.
— Л… лорд Гърлинг — казвам аз, а езикът ми се преплита. Прикляквам в реверанс, долавяйки, че бузите ми пламтят. — Моите извинения.