— Няма значение — кикотът му ме приканва да надникна нагоре, така че го правя… трудно е да не го направя, докато сините му очи привличат моите като магнит. — Закъде си се разбързала толкова?
Примигвам.
— За никъде, милорд.
Чутото го кара да се засмее. Сетне той спира внезапно и се заема да изучава лицето ми.
— Ти ни помогна при пристигането на Кралицата — казва той. — Събра нещата й, когато паднаха на земята.
Това не е разпознаването, на което съм се надявала, особено след като той ми намигна по време на увеселението в градината, но все пак го приемам. В края на краищата може би не си спомня точно коя съм, но познава лицето ми.
— Да, сър.
— Как се казваш? — пита малко по-бавно той, с глава, наклонена на една страна, като че се взира в нещо, което му е смътно познато.
Сърцето ми се свива и спира. Дали да му кажа истината?
Лиъм би могъл да знае коя съм; той е този, който ме мрази. Ако ме сполети някаква беда заради невниманието ми, то тя вече е на път. А за баща ми няма опасност, тъй като тя вече е факт.
— Джулс — отвръщам аз. Прехапвам устните си, боейки се донякъде, че всичко, което трепти в гърдите ми, ще излети през тях.
— Джулс — повтаря Роан. — Дъщерята на ковача.
Зяпвам при звука на името ми, отронен от устните му, съкровени и скъпи. Затварям припряно уста.
— Ние бяхме приятели — изричам приглушено.
— Разбира се — усмивката му лениво се разлива отново върху лицето му. — Криеница. Дървото на северната морава.
За миг целият спомен връхлита и мен — лято, ухание на окосена трева, оставяща ни без дъх игра, ръката на Роан, хванала моята. Само кимвам, неспособна да говоря.
— Видях те на забавата. А след това в коридорите онази нощ…? — Роан казва последното някак деликатно, без съмнение, се старае да не обсъжда разбитото ми сърце на място, на което някой може да чуе. Първата ми мисъл е, че се надявам да не си въобрази, че съм влюбена в някой друг. Топлина ме облива заради собствената ми глупост. И все пак…
„Не, не, няма значение — повтарям си аз. — Той се жени за дъщерята на Кралицата. “
Все още усмихнат, Роан пристъпва към мен.
— Ти беше толкова тайнствена. Беше тук единия ден, а на следващия вече те нямаше.
— Нямах желание да си тръгвам оттук — отговарям и ми се ще гласът ми да не трепери. А в един друг свят бих попитала: Търси ли ме?
Цял един живот, изпъстрен с различни спомени, се разкрива в съзнанието ми, живот, в който не съм напускала Евърлес… а после кепенците бясно се захлопват.
Какво си спомня Роан? Какво мога да му кажа, как да обясня всичко, без да издавам нищо?
— Баща ми… той…
— Брат ми ви прогони, нали? — той се усмихва, след като го изрича, но не мога да схвана дали това е на шега. Преди да смогна да проговоря, Роан махва с ръка във въздуха, сякаш иска да изтрие миналото. — Вече няма значение, след като си се върнала. — Прекалено мълниеносно, едва уловимо очите му се плъзват по фигурата ми надолу и нагоре, обливайки тялото ми с топлина. — Къде са те поставили сега, Джулс?
— В кухнята. — Това е много по-ниско обществено положение от ранга на ковача и чувствам, че бузите ми пламват от срам.
Роан цъква с език и се приближава още повече. Чувствам топлината на дъха му върху шията си. Ако бях различно момиче, можех да се протегна към него и да го докосна.
— Съжалявам, че се блъснах в теб — допълва след малко той. — Бързах, имам аудиенция при Кралицата.
Ала той не помръдва, за да си тръгне. Изненадана съм да установя, че се изчервява. Това, съчетано с отсъствието на обичайната му лека усмивка, го кара да изглежда уязвим и някак по детски.
— Е — понечва той, — по-добре да тръгвам. Не искам да закъснявам.
— Чакайте! — изтърсвам аз. Роан се извръща към мен. Гласът ми излиза висок, въпросителен. — Палтото ви, милорд!
Той поглежда надолу и вижда, че копчетата на палтото му са закопчани накриво, като едната страна виси по-ниско от другата. Започва наново да ги закопчава — несръчен в припряността си.
Без да се подвоумя, аз пристъпвам напред, за да му помогна, но после осъзнавам какво върша и чувствам, че лицето ми почервенява. Ала той сваля ръце и ме оставя да се справя. Би било странно да се откажа сега, така че не дръзвам. Усещам топлината на тялото му през ризата и жилетката му.
— Благодаря ти, Джулс — казва тихо Роан.
Помирисвам слабото, познато ухание на лавандула, носещо се от него, и проумявам, че преди малко вероятно е бил с Ина Голд. Неправилно закопчаните копчета, руменината по бузите му — гърдите ми се стягат. Бързо предприемам крачка назад. Свеждам глава.