— Да, милорд — буцата в гърлото ми изкривява думите ми, но Роан, изглежда, не забелязва.
Вместо това хваща рамото ми. Долавям докосването му през плата на роклята си — топло и толкова нежно. Разпитът на Лиъм преди няколко минути ми се струва като далечен спомен.
— Имаш набито око — казва той, а усмивката играе върху устните му. — Надявам се пътищата ни отново да се пресекат.
Кога? — едва не го питам аз, но тогава в съзнанието ми разцъфва нова идея.
— Биха могли — отвръщам.
Роан повдига вежди, а усмивката му нараства.
— Какво означава това?
Надеждата ми нараства заедно нея. Никога не съм предполагала, че ще се сдобия с пряк път към Кралицата. Сега обаче той стои пред мен в лицето на Роан Гърлинг.
— Бих искала да се явя на събеседване за позицията на момичето, което бе изгонено от Кралицата. Ади — казвам бързо аз. Усмивката му се стопява. — Знам, че не им достигат момичета. Чух… — Роан пребледнява, ето защо спирам и опитвам нещо различно. — Искам да бъда в свитата на Нейно величество, за да служа на Ина. Именно оттам идвах току-що, от библиотеката, където учех. Знам толкова малко за нейната история… — Мъча се да свикам целия копнеж, който той е запалил в мен, и да го канализирам в гласа си, сякаш през моите седемнайсет години не съм желала нищо толкова силно, колкото това да прислужвам на дъщерята на Кралицата безкрайно и безотказно.
Усмивката на Роан се завръща и топлината й ме облива.
— Тестът? Просто една формалност, Джулс. Купчина скучни глупости, ако питаш мен — той се засмива. — Кралицата няма да е тук утре, ще екзекутират крадците на кръв, за които ти казах, но ще спомена някоя и друга добра дума за теб на Каро, прислужницата на Кралицата. Тя решава кой да се доближи до Нейно величество, а не някакъв глупав тест. — Обобщава той с повече от намек за гордост в гласа си. Отстъпва крачка назад и пак накланя главата си към мен — нов навик, който е придобил през последните десет години, като че ли търси отговора на някакъв въпрос. — Всъщност защо не сервираш утре закуската за мен и Ина, да види и тя колко си чудесна?
— Благодаря ви, милорд — прошепвам, а сърцето ми препуска лудо.
— Джулс, наричай ме Роан — поправя ме той.
— Лорд Роан — отвръщам аз, като си позволявам мъничка, крива усмивка.
Смехът му — продължителен и силен — зазвънтява в тесния коридор на прислугата.
— Радвам се, че се натъкнах на теб, Джулс — той се навежда плътно до мен, а устните му са почти до ухото ми. — Повече, отколкото си представяш.
13
Роан удържа на обещанието си. Рано на следващата сутрин, преди слънцето да се превърне от кървавочервено в жълто, той изпраща да ме повикат. Аз бавно отмивам брашното от косата си под топлата вода на мивката. Изваждам синята си вълнена рокля изпод възглавницата си и я обличам, като я закопчавам чак до брадичката си. Изцяло съм подготвена да срещна Ина Голд.
Когато тръгвам, Беа вирва вежди към мен и подсвирва леко.
— За кого се издокарваш, Джулс?
Другите момичета забавят движенията си и се заслушват.
— Ще обслужвам Ина Голд тази сутрин — казвам аз, макар изобщо да не изглежда, че думите излизат от мен. Беа свива ръката си и прави малък жест в знак на радост, но не мисля, че си въобразявам начина, по който очите на другите се разширяват, нито как те внезапно се заемат с оправянето на легла, които вече са оправени.
Веднага, щом стигам до кухнята, за да кажа на Лора — преди да мога дори да заговоря — тя ме прихваща за лакътя и ме отвежда в ъгъла. Видът й е разтревожен, лицето й е зачервено, а косата й се е измъкнала на ситни къдрици изпод кърпата й за глава.
— Джулс — казва тя. Гласът й е напрегнат. — Трябва да дойдеш с мен, скъпа.
— Но, Лора… — гласът ми прозвучава детински. Аз трепвам. — Лорд Роан ме покани да прислужвам на него и на свитата на Кралицата на закуска. — Тя се отдръпва и ме измерва с очи, все още държейки лакътя ми в ръката си. — Лорд Роан…
— Е, лорд Лиъм има друга работа за теб тази сутрин. Ще трябва да отидеш с него.
Захапвам силно вътрешната част на бузата си. Никога не бих го сторила. Той е по-големият и е… Ами…
Ужасен.
Предпазливо я следвам до входа на мазетата за хранителни запаси.
Спирам на прага и се сковавам от влажния, пронизваш мирис на мръсотия, зеленчуци и желязо. Когато за последно слязох тук, бе денят, в който открих свитата фигура на татко сред чували с ряпа и картофи. Преди осем дни ли беше това? Или девет? Лора ме улавя за ръката и нежно, но здраво ме дръпва със себе си по стълбите.