— Днес ще работиш при мавата — казва тя, избягвайки погледа ми. — Запасите от боя са на изчерпване.
— Какво? — за секунда инстинктивният ми страх от мазето е погълнат от изблик на гняв. Тук се съхраняват запасите на Евърлес от мава, далеч от кухнята, така че отвратителната, сладникава миризма на плода — на пчелен мед и бакър, или пък вкиснало вино — да не ни разсейва в кухнята. За да се приготви боята, някой трябва да проникне през дебелата ципа на плода и да извади пагубната, грапава вътрешност с ръце, по които остават петна и белези. Виждала съм понякога как нещастните жертви се препъват, излизайки от мазето, олюляващи се и замаяни от смрадта.
Но не това е причината всички да се плашат. Плодът е опасен — знае се, че в шушулките му се приютяват мънички, отровни скорпиони, пътници от южните пустини, където се отглежда мава. Тези промъкнали се „пасажери“ са рядкост, но си спомням, че като дете присъствах на погребението на някакъв готвач, който бе умрял след едно-единствено ужилване.
Чистенето на мава от обвивката е наказание, само на крачка от това да източат кръвта ти за време.
И на всичкото отгоре, струпващи се върху мен като камъни, вече знам как се използва този красив техен цвят — като знак на смъртта за хора, които се осмеляват да се доближат до Кралицата или трезора. Хора като татко.
— Какво съм направила? — издърдорвам аз възмутено.
Но, разбира се, знам. Изпречих се пред Лиъм Гърлинг.
Лора въздъхва.
— Това не е моя заповед, Джулс. Нареждането идва директно от лорд Лиъм.
Лиъм. Думата избягва устните ми като отрова, докато в същото време страхът ме пронизва — той си спомня името ми, лицето ми. Трябва да ме е избрал специално за подобна задача. Някаква тревожна мисъл минава през мен: може ли да е знаел за идването на татко в Евърлес? Ръцете на баща ми се бяха оцветили, мъчейки се да влезе в трезора. Трезорът, за който отговаря Лиъм.
Лора кимва, прекъсвайки разсъжденията ми.
— Не знам как си привлякла вниманието му, но просто бъди благодарна, че не ти е взел един час. Макар да няма голяма разлика, ще останеш там долу доста дълго време.
Значи, това е моето наказание за любопитството ми. Свивам юмруци, а ноктите ми се впиват в дланите ми, докато се старая да потисна яростта и боязънта си. Допусках, че няма вече от какво да се страхувам, и то сега, след като татко е мъртъв. Но ако Лиъм ме познава, ако специално се потруди да ме измъчва, как мога изобщо да бъда в безопасност в Евърлес?
И как изобщо ще се доближа до Кралицата?
Докато слизаме надолу в тъмното, през ума ми минава и друга мисъл: Роан също знае, че съм тук. Споменът за срещата ни в коридора вчера, близостта му е вид талисман. Вкопчвам се в него. Повече, отколкото си представяш.
Тези мисли се разпръсват, когато Лора ме въвежда в мазето. А щом отваря тясната врата в края на коридора, аз едва не припадам пред купчината мава в мрачната стая — хиляди пурпурночерни шушулки с размер на пилешко сърце са струпани до стената и стигат до тавана, някои от тях — разцепени, за да излеят блестящата си пулпа върху грамадата. Миризмата се усеща физически, подобно на стена от противен сладникав въздух, но с някаква горчива нотка отдолу като от вино и оцет.
При отварянето на вратата няколко от грозните, сякаш покрити с кожа плодове се изтърколват от купчината. Един от тях спира в краката ни. Боря се с желанието да го смачкам с обувката си. Лора се закашля до мен, очевидно повлияна от миризмата.
— Ела горе, ако започнеш да се чувстваш замаяна — казва тя, след като се взира за миг в купчината. — Съжалявам, скъпа.
И тя затваря вратата зад себе си, оставяйки ми само една примигваща факла.
След като се обели защитната обвивка на мава, плодът трябва да се държи на студено, затова в мазето е мразовито — зъбите ми тракат, нозете ми се вкочаняват в ботушите ми от досега с ледения каменен под. Всеки плод има здрава като кожа ципа, която трябва да се разкъса, без да се поврежда прекалено много пулпата вътре. След пет почистени плода пръстите ми прокървяват.
Отначало си въобразявам, че свиквам с миризмата, ала когато кофите, дадени ми от Лора, постепенно се напълват с плодове, тя пак ме завладява. Ноктите ми се впиват в обвивката и я разкъсват. Сокът оцветява ръцете ми във виненочервено. Лиъм не би могъл да измисли по-съвършено мъчение за мен. Всеки път, когато поглеждам надолу, ми се напомня за загубата и вината ми. Хрумва ми, че мога да се върна в трезора — да опитам да вляза сега, когато ръцете ми вече са оцветени — но ако това, което Лиъм каза, е вярно, проникването там може да ми струва неизвестно количество от моето собствено време. Вратата може да изпие петдесет от годините ми скоропостижно и да ме запрати припаднала на пода. Или мъртва.