— Не се ли страхуваш? — пита той с премерен тон.
Това ме изненадва.
— Какво искате да кажете? — за момент забравям да докарам гласа си студен.
— Искам да кажа… — той притихва, а после започва отново: — Слугите се ужасяват от това. Казват, че скорпионът открадва цялото време на човек с едно ужилване. — И той пуска плода в кофата. — Но знаеш ли, някои хора на далечния бряг ги ядат. Те вярват, че ако уловят скорпион, който е ужилил някого, ще получат цял един живот.
Спомням си този Лиъм от детството ни, винаги готов да апострофира другите с някакъв безполезен факт, който е открил в някоя от книгите си. Ала онова, което преди беше просто досадно, сега той използва като оръжие. Този път разрешавам на гнева да се пропие в гласа ми.
— Вие сте този, който ми възложи това, не помните ли?
— Ти не отговори на въпроса ми — Лиъм стисва един плод в ръката си, след което разтваря дланта си, за да ми покаже. — Не се ли боиш от онова, което може да се крие тук, вътре?
Въпросът тромаво увисва в стаята, докато пръстите му обработват мълчаливо плода. Мисля си за монетите кръвно желязо, които минават през ръцете му, ръце, които сега са оцветени в червено като от вино. Нещо ми прошепва, че не говори единствено за опасността от скорпиона.
Примигвам.
— Не — казвам колкото е възможно по-спокойно. — А вие?
Лиъм се усмихва, а зъбите му се белеят в мрака.
— Понякога се боя.
Думите му витаят около нас, разбърквайки нещо вътре в мен. От какво трябва да се страхува Лиъм Гърлинг? И още по-важно…
— Защо ме наказвате? — искам той да го признае, да го изрече. Лиъм Гърлинг се разделя с информацията така, както семейството му се разделя с кръвното желязо: скъпернически.
— Ти наруши едно от правилата в имението — пояснява той. — Можеше да е още по-лошо.
Но това е лъжа. Знам, че е така. „Приказката за Елиса Пътешественичката“, любимата ми детска книга. Той си я спомняше, спомняше си мен. Омразата му към мен бе горяла през всичките тези години също толкова ярко, колкото и моята към него — точно както каза татко — въпреки че не мога да си представя защо. За човек с неговото положение аз съм нищо. Просто още едно момиче от Евърлес.
— Защо си тук, Джулс? — пита той сега, а тъмнината в очите му някак става още по-дълбока. Това ме обезсърчава малко… начинът, по който мога да потъна в тези очи, сякаш сред гъстата кал в сърцето на гората — притаена и бездънна, в която неусетно можеш да залепнеш завинаги, докато не умреш от глад.
— За да спечеля време.
— Къде е баща ти? Питър, нали?
Мигом се изправям, стисвам юмруци, а плодовете мава се изсипват от скута ми на пода.
— Ти знаеш и неговото име, копеле! — изсъсквам аз. Наясно съм, че си играе с мен, примамвайки ме към стръвта като животно, но това няма значение, макар че някакъв глас в главата ми крещи да внимавам. Да спра. Никога не забрави когото и да било от нас. Никога не ни позволи да преживеем нещастието, което беше… по твоя вина — искам да кажа аз, но преглъщам думите, изведнъж обзета наново от страх. — Защо не си намериш друго място, където да проявяваш жестокостта си?
— Внимавай! — казва меко Лиъм. — Това е моят дом.
— Беше и мой. Преди да ни прогониш — сега знам, че си спомня този факт, както и инцидента в ковачницата. Знам го с далеч по-голяма сигурност от всичко друго, което съм научила, откакто пристигнах в имението на Гърлинг… дори и той да не си го признава.
Но дали знае, че баща ми е мъртъв?
— Джулс, слушай — започва той.
— Не! Просто ме остави на мира, Лиъм, моля те! — Хладнокръвието ми се изпарява, когато си мисля за татко, за това колко ми е нужен и колко искам все още да е тук с мен. Сълзи от гняв пробождаш очите ми. — Защо ме мразиш толкова много?
Той не отвръща. Поема си дъх и преди някой от двама ни да заговори, по коридора отекват нечии стъпки, които се приближават.
Отмествам се от Лиъм и притискам опакото на ръката си върху очите си, докато опасността да се разплача се размине. Лиъм се обръща с лице към вратата.
Там стои Роан. Очите му се разширяват, щом зърва по-големия си брат.
— Лиъм? — сетне погледът му се плъзва покрай Лиъм към мен. — Джулс? Питах за теб. Какво… какво се случва?
— Нищо — казва Лиъм, ала прекалено късно. Дори когато говори на собствения си брат, гласът му е студен и сдържан. — Стражата на Кралицата поиска повече боя от мава за оръжията си. Запасите им бяха изчерпани при нападението срещу каретата на Нейно величество. Затова наредих на някого да обели плодове.