— Мава ли? — повтаря Роан недоумяващо. — И си затворил една бедна прислужница тук, долу в тъмното, да се занимава с това, вместо да внасяш пастата като разумен човек?
Обичта ми към него ме завладява, пък било то и с мъничка доза разочарование, когато го чувам да ме нарича прислужница, а не Джулс.
— Тогава друга прислужница в друга провинция ще бели плодовете — смотолевя Лиъм с неясен глас. — Да не смяташ, че пастата се бере от дърветата? Ако не се върши пред очите ти, има ли изобщо някакво значение?
Роан се смръщва и пренебрегва Лиъм. Оглежда ме цялата — изцапаната ми престилка, поруменялото ми лице.
— Джулс, затова ли пропусна срещата ни тази сутрин?
Очите на Лиъм просветват толкова видимо, че мога да се закълна, че променят цвета си. Чела съм за морски създания, чиито тела правят същото точно преди да бъдат изядени от някой хищник. Той отмества поглед от мен към брат си, най-накрая отваря уста… и не казва нищо.
— Целия ден ли си била тук? — подема пак Роан.
— Загрижеността ти за благополучието на прислугата е трогателна — отвръща хапливо Лиъм, внезапно дошъл отново себе си. — Но ти си експерт в тези неща, нали?
— Не е твоя работа! — тонът на Роан е охладнял, толкова е хладен, че е трудно да се различат гласовете на двамата.
Лиъм се приближава към брат си. Той е малко по-висок от Роан, но разликата изглежда по-осезаема в мрака; светлината на факлата размива сините очи на Роан и превръща черните очи на Лиъм в по-дълбоки, изостряйки контурите на лицето му.
— Тогава ти й помогни да обели плодовете, ако толкова те е грижа! — Той минава край Роан и напуска мазето, затръшвайки силно вратата зад гърба си.
Ушите ми звънят от възцарилото се мълчание, което се нарушава, когато дочувам Роан да реди низ от тихи проклятия — такива, които слугите използват. Едва не прихвам в смях. Вместо това изпускам неспокойна въздишка и той се извръща към мен, а челото му е набръчкано от притеснение.
— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка това — казва той, а гласът му пак е мек и топъл. — Брат ми е… нали знаеш, виждала си го. — Той се приближава и поставя нежно ръка на рамото ми. — Хайде! Отменям заповедите на Лиъм. Ще те измъкнем оттук.
Благодарна и безмълвна, следвам Роан на излизане от мазето. Тревожността в гърдите ми намалява, колкото по-надалеч отиваме от него и от непреодолимата миризма на мава, както и когато забелязваме как ярката светлина на кухнята нараства пред нас.
Приготвям се да понеса странните погледи, отправени към мен от другите слуги, но Роан неочаквано спира в основата на стълбите и се обръща към мен.
Аз също спирам, сякаш тялото ми е естествено ехо на неговото.
— Съжалявам, че причиних конфликт между теб и брат ти — казвам аз.
— Съжалявам, че Лиъм те е разстроил. Затова дойдох — изрича припряно Роан.
Примигвам, надявайки се да не види в мрака, че се изчервявам. Усещам как по дланите ми избива пот.
— Ина все още иска да се запознае с теб — добавя той. — Но явно първо ще трябва да се освежиш. Ако побързаш, няма да пропуснеш пробата й.
Кимвам отривисто… в синхрон с пулса ми. В мислите ми се разрояват възможности. Това може да е най-удачният ми шанс да се приближа до Кралицата, преди да се върне в двореца. Не бива да се провалям днес.
Ала след това спирам.
— Чакай. Проба ли?
— Лейди Голд ще пробва сватбената си рокля днес.
Нейната сватбена рокля. За сватбата й с Роан, човека, който стои пред мен точно сега. Човекът, който задържа погледа ми за миг по-дълго, а някаква лека усмивка подръпва устните му.
Напук на петната по дрехите ми, разправията с Лиъм и ужасните ми, схванати пръсти, се чувствам забелязана по начин, по който почти не се бях усещала от пристигането си в Евърлес. Едно странно чувство разцъфва в мен, като че седя на ръба на извисяваща се, заострена скала, взряна в синьо-зеленото море, което съм виждала само в книгите, а вълните му се плискат красиви и безкрайни и — от тази височина — смъртоносни.
14
Отнема ми половин час търкане с грубия сапун на Лора, преди петната от мава да се изличат от по-голямата част от мен, оставяйки кожата и лицето ми по-нежни и все още оцветени в тъмнопурпурен цвят на места. Събирам любопитните погледи на другите прислужници, когато се появявам в кухнята.
Там заедно с Лора ме очаква прислужницата на Кралицата, тази, която ми помогна с бижутата на Нейно величество, когато те се разпиляха по пода. Но присъствието й е толкова странно тук, в кухнята, че ми е потребно мъничко време да я позная. Хубава, тъмнокоса, със съзвездия от лунички, пръснати по кожата й, тя е може би с няколко години по-голяма от мен. Въпреки че и тя е белязана като прислужница с бяло боне, прикрепено към косата й, е облечена по-елегантно от нас — в обикновена, но добре ушита кадифена рокля, толкова тъмночервена, че изглежда почти черна, и толкова дълга, че забърсва пода с нея. Тя ми се усмихва срамежливо.