— Джулс, това е Каро — казва Лора, след което добавя многозначително: — Прислужницата на Кралицата.
Не особено деликатно напомняне да покажа уважение към някого, който ме превъзхожда по чин. Сърцето ми леко изстива, но все пак бързо се покланям.
— Съжалявам, госпожице.
— Няма значение — отвръща тихо Каро, всъщност почти шепнешком. Ала някак съумявам да чуя гласа й сред врявата в кухнята, като че слушам ехото на морето в някоя едра черупка. Тя безгрижно ми прави жест да се изправя. — Приятно ми е да се запозная с теб, Джулс. Роан ми каза, че се интересуваш от позицията на прислужница на Нейно величество и лейди Голд. Можеш да шиеш, нали?
— М… малко, предполагам — казвам аз, като местя погледа си между нея и Лора. — Правила съм дребни корекции в… — думата „Крофтън“ замира на устните ми: — … родния ми град. Но нищо толкова фино като гардероба на лейди Голд. — Силна болка ме пробожда при идеята за сватбената рокля на Ина Голд.
— Ще се справиш, сигурна съм. Във всеки случай ние само ще отбележим корекциите с карфици, за да подготвим роклята за шивачките. — Сепвайки ме, Каро се протяга и хваща ръката ми, след което се обръща към Лора.
— Остани толкова време, колкото е необходимо — казва Лора и ме стрелва хитро. — Лорд Лиъм й бе възложил задача, но…
— Убедена съм, че желанията на Кралицата отменят тези на Лиъм Гърлинг — обобщава Каро простичко. Мъча се да не се засмея на явното й презрение към по-големия брат Гърлинг. В кухнята се възцарява тишина и Лора бързо поклаща глава, готова да се съгласи.
Сетне прислужницата на Кралицата ме повлича навън.
В коридора тя ме улавя под ръка и крачим заедно като стари приятелки, докато ми обяснява, че Кралицата не се доверява на непознати, така че по-голямата част от времето ми на тази длъжност ще минава в обслужване на лейди Голд. Споделя ми освен това, че три от придворните дами на лейди Голд са се разболели, докато е траело пътуването до Евърлес. Лъжата се излива с такава лекота от нея, че се чудя дали не съм чула погрешно разговора на Роан и Ина през „шепнещата стена“. Но Беа също каза, че някакви хора са били убити.
— Никакви други момичета ли няма да ни помагат? Очаквах още…
Каро забавя ход почти неусетно и се обръща към мен, за да ме погледне. Очите й са светли, избеляло зелени на цвят, ала нещо в тях искри.
— Още ли? — Пита тя, но аз нямам отговор. Извръщам очи, страхувайки се, че съм отишла твърде далеч. Тя пак се усмихва широко и възобновява крачката си. — Нямаш конкуренция, ако това се чудиш. Хората се страхуват от истинската сила, Джулс. Не бива да го забравяш.
Докато Каро ме дърпа напред, се налага да се съсредоточа върху това да задържам усмивката на лицето си винаги, когато тя надзърне към мен. Не съм свикнала да бъда толкова близо до друг човек, ала изненадващото е, че близостта и веселото настроение на Каро ме стоплят.
— Познаваш добре имението — отбелязва тя, когато за трети път я повеждам към един завой към кралските покои. — От много дълго време ли си тук?
— Само от две седмици — колебая се, но сетне осъзнавам горчивата реалност: след като татко вече го няма, а Лиъм и Роан знаят коя съм, рискът да бъда себе си е нищожен. — Баща ми обаче работеше тук, когато бях дете. Израснала съм в Евърлес.
— Разбирам — гласът на Каро сега е още по-мек, тя сякаш чува нещо, което не е съвсем наред в тона ми. — И защо се върна?
Изражението върху лицето на татко, когато го видях за последен път сам в мрачното, студено мазе, преминава светкавично през ума ми и за миг се затруднявам да дишам. Внезапно долавям, че или трябва да споделя истината, или съм заплашена да се задуша под тежестта й.
— Той почина — отвръщам аз. — Наскоро… — Не мисля, че мога да обясня повече. Каро леко забавя крачка, взира се в очите ми и стисва ръката ми по-здраво.
— Съжалявам — казва тя нежно. — Ами майка ти?
Мълчанието ми само по себе си е отговор. Тя кимва и пак сграбчва ръката ми.
— И моите родители също… когато бях по-малка. Ако ти се иска да поприказваш за това някой друг път…
Поклащам глава, признателна за явната съпричастност в думите й.
— Не. Благодаря ви! Не желая да мисля за случилото се.