— Струва ми се, че това е най-доброто, което човек може да стори в момент на загуба — казва Каро. Усмихва ми се, а изражението й е пропито със споделена скръб и съчувствие, и се усещам така, сякаш от гърдите ми са махнали наковалня.
Префинени звуци от приглушена музика и сподавени разговори се носят към мен, докато се движим през горните етажи. Кожата ми настръхва от напрежение, а тишината между мен и Каро изведнъж става оглушителна. Какъв бляскав разговор бих могла да се надявам да предложа на лейди Голд, ако се превърна в нейна прислужница? Надявам се, че не очаква някоя като Каро — спокойна и хладнокръвна, със съвършено съчетани качества.
Като че почувствала мислите ми, Каро нарушава мълчанието, започвайки да тананика някаква приятна, тъжна мелодия, докато вървим — звучи ми позната, макар да не знам откъде.
— Гласът ти е роза на времето, душата ти е любящ крадец. Ще те следвам през младите гори, докато сърцето ти не стане мое — запява тя.
— Тази песен… — понечвам аз. — Каква е?
— Много стара. Любимата песен на Кралицата.
Мелодията е просто прескачане между няколко тона, въпреки че словата разказват история за загуба, любов… и насилие.
Скоро Каро спира пред някаква врата отдясно и се обръща към мен. Устните й едва-едва се отварят, а очите й се разширяват шокирано.
— Джулс, ти плачеш!
Докосвам с ръка бузата си, изненадана, когато пръстите ми се навлажняват. Лицето ми пламти.
— Всичко е наред — уверявам я и се усмихвам. — Беше толкова красива песен.
Тя се засмива и кимва.
— Кралицата е наредила да я напишат в чест на Магьосницата.
— Вярно ли е? Че Магьосницата е вървяла редом с Кралицата? — интересувам се аз.
— Каро! — извиква глас от другата страна на вратата. — Намери ли приятелката на Роан?
Приятелката на Роан. Думите отекват в съзнанието ми.
Сърцето ми бие бързо — едно, две, три — и подема същото наново, подобно на мелодията на песента, докато Каро изважда някакъв ключ от роклята си и отваря вратата. Изправям глава, объркана от факта, че лейди Голд трябва да стои заключена вътре.
Каро забелязва погледа ми и се навежда към мен, говорейки още по-тихо от обикновено:
— Стражата на лейди Голд загина при нападението — съобщава ми тя. — А тя не обича да е заобиколена от непознати, затова отказа да вземе стражи от Евърлес. Това вбеси Кралицата.
Тя отваря вратата и ме въвежда в пищно декориран апартамент, целия в прекрасни червени килими и пердета от фина материя, висящи върху огромни прозорци. Пространството е обляно от зимното слънце, но е топло и всичко е пропито от аромата на розова вода.
Единият ъгъл на стаята е зает от масивно, приличащо на облак легло, сега покрито с рокли във всякакви цветове, разпилени наоколо, сякаш са били пробвани и отхвърлени. Лейди Ина Голд е изправена до леглото в копринен халат и фуста, ръцете и прасците й са голи, с изключение на няколко обикновени метални гривни, а късата й коса пада свободно. Разпънала е една рокля към светлината — лъскава и светла като разтопени изумруди — и я разглежда с критично око. Щом вратата се затваря зад нас, тя се обръща към двете ни с Каро.
Аз инстинктивно свеждам очи, за да не я гледам полуоблечена.
— Милейди — чувам Каро да изрича със своя убедителен шепот. — Това е Джулс Ембър.
Вдигам поглед, за да срещна очите на Ина Голд, а бузите ми горят. Тя е висока точно колкото мен, на моята възраст е, но идва от свят, различен от моя. Обстоятелството, че никога не е имала грижи в живота си, някак проблясва по лицето й, по осанката й. Кожата й сияе и по нея няма и диря от стар белег или раничка.
От една случайна мисъл по гръбнака ми пролазва хлад: някой ден, много след като съм мъртва и погребана, това момиче ще бъде кралица. И още една: тя ще прекара всичките тези години с Роан.
Ина се усмихва без никакво смущение, докато се протяга и хваща свободната ми ръка.
— Госпожице Ембър — казва тя. Гласът й е плътен, гласните звукове звънят като камбанки в устата й, говори със странния акцент, който имат само Кралицата, Каро и тя. — Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че можете да се присъедините към нас. Роан каза, че сте съкровище, и недоумявам защо не го е съобщил на майка си преди всичко, за да не си губим времето…
Не съм сигурна как да реагирам, затова се покланям несръчно в отговор, без да отмествам взор от килима.
— Лорд Гърлинг не знаеше, че съм в Евърлес до вчера, лейди Голд. Удоволствието е изцяло мое.
Тя се извръща към леглото и простира ръката си над купчината рокли, захвърлени намачкани там.
— С Каро просто обсъждахме нещата. Традиция е булката да носи цветовете на рода на младоженеца, на семейството, към което ще се присъедини. Но зеленото не ми отива. И технически погледнато — тя вирва вежди, — аз превъзхождам Роан по ранг, нали?