— Аз… аз не познавам лорд Лиъм добре, милейди — заеквам аз. Припомням си, че те са външни хора в Евърлес, макар да ми се струва, че никога не можеш да бъдеш външно лице, когато Камбаните на Кралицата бият, за да те посрещнат. Никой тукашен не би се осмелил да го критикува. — Винаги е бил… сдържан.
Лейди Голд вдига смръщеното си лице нагоре и го свива в гримаса, вирвайки високо носа си във въздуха.
— Аз съм Лиъм Гърлинг — казва тя, като преувеличава и задълбочава собствения си аристократичен акцент. — Няма да разговарям с никого на тази забава. Очевидно е, че прекарвам по-добре времето си, като седя в някой ъгъл и се вторачвам с изпитателен поглед във всеки, който дръзне да ме заприказва.
Докато се мъча да потисна смеха си, никога не съм чувала някой да се подиграва на Гърлинг толкова открито, Каро поклаща глава.
— Бедната му майка! — промълвява тя. — Както чух, лейди Вериса му е предложила дузина възможни булки и той ги е отхвърлил всичките.
— Може би те са променили решението си, когато са установили какъв буреносен облак е той — предполага лейди Голд. — А той просто обяснява, че ги е отхвърлил, за да прикрие неудобството. Не мога да си представя, че някоя жена би пожелала да се омъжи за него, пък било то и в замяна на цялото време в Семпера.
— Роан притежава и външен вид, и характер — казва Каро с шеговит шепот.
— Съгласна съм — отвръщам аз, без да се замисля, а след това бързо надзъртам надолу, за да прикрия топлината, която се надига към бузите ми. Ина явно не я забелязва, или поне не я е грижа, но за сметка на това чувствам погледа на Каро върху себе си.
— Откога познавате лорд Роан, милейди? — изричам припряно аз. Щом думите излитат от устата ми, съзирам отражението си в огледалото зад Ина — напълно бледо, с изострени черти и сенки под очите. Контрастът между мен и лейди Голд не може да бъде по-ясен.
Принцесата обаче не изглежда развълнувана.
— Ах! — казва тя. — Е, най-напред — наричай ме Ина. А иначе — запознах се с Роан, когато семейство Гърлинг посети двореца преди две години.
Смътно си спомням, че докато Гърлинг ги нямаше, в Крофтън разпънаха редица навеси на площада с игри за децата, много музика и песни и толкова захаросани плодове, колкото можеха да си позволят. Всичко това стоя цяла седмица, докато семейство Гърлинг отсъстваше, нещо като празник — отчаян опит за веселие.
— Ние… се разбирахме добре — допълва Ина. Още едно от онези кикотения, които едновременно ме очароват и разкъсват сърцето ми. Сигурна съм, че ще ме заболи да го чуя, но бих желала да знам всичко за Роан и Ина. — След това си разменяхме писма. — Додава тя. — Ала се налагаше да го пазим в тайна, тъй като Кралицата би трябвало да избере за кого да се омъжа. Всъщност благодарение на Каро… тя избра Роан. — Ина хвърля към придворната си дама поглед, изпълнен с благодарност. — Тя намерила едно от писмата… — Каро се подсмихва леко и дяволито. — И Кралицата предложи да създадем съюз с Гърлинг още преди да се е развиделило напълно. Разбира се, не знаех нищо за ставащото, докато не беше обявен годежът ни. Това момиче тук подценява влиянието си. — Ина надниква с обич към Каро, която се изчервява.
— Това е… една прекрасна история — прошепвам аз, а гърдите ме стягат.
— Нали? — Щастието в гласа на Ина е толкова искрено, че не мога да й се сърдя, макар че сърцето ме боли заради мен самата. След като двете с Каро я освобождаваме от тоалета, тя се отдалечава на крачка от нас и се завърта, а златната тъкан се надига в блестящ кръг около глезените й. Роклята е все още незавършена, но движението на Ина я кара да изглежда като най-изящната сред всички други дрехи.
— Целият живот на Ина е една прекрасна история — прошушва ми Каро с по-мек от обичайния си шепот, докато Ина прекосява стаята, за да разгледа свършеното от нас в огледалото в цял ръст. — Вероятно си я чувала.
Кимвам, стараейки се да не гледам към Ина с крайчеца на окото си. Почти невъзможно е някога тя да е била нещо друго, освен това — сияйна, смееща се, красива, благословена. Но всички в Семпера знаят историята й — тя е едно от стотиците деца, чиито родители са ги изоставили на брега край двореца или са ги дали в някое сиропиталище, надявайки се отчаяно детето да спечели благоволението на Кралицата и да се превърне в неин наследник, както тя бе обявила векове назад. Петстотингодишно обещание, което сега ще бъде изпълнено от момичето пред мен.
Разбира се, и аз като повечето хора в Семпера съм по-запозната със съдбата, криеща се под лъскавата повърхност на историята на Ина. Почти всички деца, изоставени заради Кралицата, растат в сиропиталища. Когато станат пълнолетни, а често дори и по-рано — онези, които не са осиновени, напускат, за да служат като прислужници или работници. Татко винаги бе презирал прокламацията на Кралицата. Това бе довело до ужасна практика: Кралицата живее толкова дълго, че по едно дете бива избирано само веднъж на няколко десетилетия, и то единствено, за да се окаже, че не отговаря на изискванията, или пък му се отрежда някаква друга по-незначителна роля, или става жертва на някаква болест, или — потрепервам, спомняйки си намеците на лейди Сида — се превръща в жертва на капризите на Кралицата, когато тя реши, че вече не желае да се отказва от трона. Нещо такова обаче не възпира родителите да изоставят децата си — стотици всяка година. И всичко е подхранвано от неизменната фалшива надежда, че детето им ще бъде избраникът.