Ина се приближава към нас с парче плат, стиснато в юмрука й — мълчалива заповед да сторим така, че то да изчезне. Стискайки една карфица между устните си, аз коленича пред бъдещата Кралица.
И Ина е била избрана. Вестта развълнувала кралството, или поне така разправяха хората. Спомням си бегло, че дворцовата прислуга клюкарстваше за Ина дълго след като тя е била избрана. Предполагало се, че гладкият камък в устата й, когато се родила, представлявал благословия от Магьосницата. Новината стигнала до Кралицата и Голд, фамилното име на владетелката, било добавено, а момиченцето било отнесено в двореца като дъщеря на Нейно величество.
Чудя се кои ли са майка й и баща й. Дали са живи днес? Дали изобщо знаят, че Ина е безименното дете, което са зарязали на брега? Сърцето ми се свива при следващата мисъл.
„Може би това се е случило и с мен.“
След прочитането на бележката на татко се мъчех да не се вглъбявам в написаното в нея… в това, че той всъщност изобщо не е мой баща. Но ако се окаже вярно, а аз никога не съм познавала и майка си, е възможно и аз да съм едно от онези изоставени сирачета, взето от татко твърде рано, за да си спомня някой за това. Което означава, че и аз също съм можела да бъда избрана от Кралицата. Ала не съм.
Нещо се забожда в пръста ми. Убола съм се на карфицата. Дръпвам ръката си от Ина, преди кръвта да прокапе върху роклята й, и изсмуквам кръвта от кожата си, но нещо не е наред. Тя се извива, за да ме погледне — бавно, сякаш се движи през кехлибар. Връщам ръцете си на мястото им, преди Ина да се обърне изцяло. И когато надзърта към мен, тя просто примигва и пак се извръща, като че е забравила какво е привлякло вниманието й. Каро объркано се втренчва в нея за секунда, сякаш и тя е забравила коя е и къде е.
Естествено, съзнавам какво стана. Когато се убодох, времето спря или забави своя ход, също както когато хванах пъстървата в потока преди толкова дни или когато се изправих пред бирника на пазара в Крофтън, чакайки да бъда избрана като момиче, подходящо за Евърлес. Нервност бликва в мен. Подобна ситуация не ми се е случвала, откакто пристигнах, или ако се е случвало, е било твърде неуловимо, за да го забележа.
За щастие, двете сякаш не отдават значение на този нелогичен момент. Ина се примирява с по-нататъшните промени, а Каро се усмихва с тайнствената си усмивка.
— Истински късмет е, че родителите ти са решили да те предадат на кралството, Ина. Никое друго бебе никога не е било толкова облагодетелствано или достойно.
Часовникът тиктака веднъж, два пъти, преди Ина да се засмее любезно. Тя със сигурност не си спомня родителите си, но това явно все още я наранява — не смятам, че съм си въобразила болката, която се изписва за малко върху лицето й. Трудно е да се повярва, че нещо може да натъжи това красиво, смеещо се момиче, годеница на Роан и бъдеща кралица, но от личен опит съм научила колко непоносими могат да бъдат въпросите, останали без отговор от страна на родителите.
Щом Каро най-накрая преценява, че диплите и гънките на роклята са идеални, Ина предпазливо се измъква от плата, а двете с Каро го сгъваме, за да бъде отнесен долу на шивачката. Когато оправяме раменете на роклята, Каро обявява:
— Джулс, ще препоръчам на Кралицата да те назначи за нова прислужница.
— Ако го желаеш — добавя бързо Ина. — Надявам се да е така!
Потребна ми е секунда, за да осмисля думите й, но когато това се случва, с усилие се удържам да не захвърля роклята и да не прегърна Каро.
— Благодаря! — казвам аз, останала без дъх. — Много благодаря!
— Ще служиш повече на мен, отколкото на Кралицата, разбира се — казва Ина. — Тя предпочита Каро да се грижи за нея, и то умерено…