Но не усещам друго освен забързаното туптене на сърцето ми. Нищичко не последва. За секунда си мисля, че съм успяла, но когато отварям очи, сърцето ми все още бие лудо, а Каро е тази, която е изпънала ръка с пръсти, увити около дръжката на ножа. Успяла е да го хване на сантиметри от мястото, в което щеше да се забие. Смаяна съм от бързината й. Гърдите й се повдигат учестено от усилието да хване ножа.
Въздъхвам. Тест за вярност. Моят живот за този на Ина.
Кралицата ме гледа с неразгадаемо изражение, докато Ина й връща острието. Не знам дали е плод на въображението ми, или е от студенината на думите й, но тя сякаш излъчва хлад, който полепва по кожата ми.
— Браво — казва тя. — И на теб, Каро. Този път не сгреши. — Когато връща поглед към мен, в очите на Каро проблясва срам. — Запомни, че ако при опасност не защитаваш Ина с цената на живота си, ще си плащаш години наред.
Устата ми е суха като в пепел, но преглъщам отново и събирам сили да отвърна:
— Разбирам, Ваше Величество — с лишен от емоция глас.
Владетелката на Семпера се отпуска обратно на трона си, кимайки, и сякаш самата залата си отдъхва. Чувам тихото дишане на Каро и Ина, шумоленето на дрехите им, когато се движат. Щом Кралицата махва с ръка, за да ни освободи, се обръщам да ги погледна. Те ми се усмихват заедно и в очите им заблестява нещо като благодарност или може би съжаление.
16
Сандъкът, поставен до долния край на леглото ми по-късно същата вечер, пълен с дълги, елегантни рокли в тъмночервено и зелено, като тези на Каро, е потвърждение, че ще бъда в свитата на Кралицата като новата прислужница на Ина. Ина предложи да ми намери собствена стая в близост до нейната, ала не пожелах да изоставя Алиа сама в общата спалня — освен това смятам, че компанията на другите прислужници ме успокоява, а и усещам присъствието на баща ми повече тук, отколкото в тихите, непознати коридори, които посетих днес.
Сега повече от всякога съм по-близо до Кралицата и се надявам — по-близо до смисъла, таящ се зад предупреждението на татко. Което означава, че съм по-близо от всякога и до опасността.
Слагам една от роклите върху леглото си и група момичета се скупчват около нея като край огъня в камината. Някои от тях със сигурност гледат завистливо, но в погледите на други почти се чете съжаление. Алиа протяга мъничката си ръка, за да погали плата на полата. Трябва да напусне Евърлес и да се върне в Крофтън след няколко дни, но аз решавам да скрия една от роклите, да я преправя за по-малко момиче и да й я дам, когато се върна. Само че кога ще се върна?
Беа отбелязва весело, че червеният, обточен с кадифе сандък е по-луксозен от леглата на слугите.
— Зелената рокля щеше да е на Ади — казва някакво момиче в ученическа възраст на име Селена, без да се обръща конкретно към някого. — Така и не я облече. — Тя чиракува при шивачката и вероятно знае. Другите се отдръпват встрани, оставяйки думите на Селена да се вържат като възел в корема ми.
Първата ми задача като кралска прислужница, подробно описана в бележка, забодена от Каро на вътрешната страна на сандъка, е да събера ледена бодлива зеленика за сватбената арка на Роан и лейди Голд. Макар да съм разочарована, че не ми е отредена задача, която би ми позволила да бъда близо до Кралицата, напускам бързо закуската, за да облека роклята и едно дебело наметало. Прибирам косата си възможно най-добре и я напъхвам под бонето си на прислужница, а след това слизам до градините, разположени в огромен двор в сърцето на Евърлес.
Гърлинг ревниво пазят градините за себе си и своите гости — необходимо е да покажа бележката на Каро на някакъв страж пред вратата, за да вляза. Ето защо, макар да съм виждала градината през прозорците, никога преди не съм вървяла по нейните девствени, мозаечни пътеки. Малките им оцветени плочки са покрити със сняг. Цветните лехи вече са избуяли с рози и бръшлян, колкото и зимата все още да издържа на яростния напор на пролетта. Чувала съм, че градинарите поръсват почвата тук с разтопено кръвно желязо, за да накарат цветята да растат по-силни и по-рано, а и за да живеят по-дълго. Колкото и гротескно разточителна да е идеята, не мога да отрека красотата на кървавочервените рози на фона на снега.
Зад мен се чуват стъпки. Надзъртам през рамо и съм поразена, когато забелязвам Роан да крачи по пътя ми, придържайки наметалото на раменете си, с гола глава и къдрици, веещи се край лицето му от лекия ветрец. Изпитвам внезапна и неотменима вътрешна потребност да му кажа да си сложи шапка. Той ми се усмихва и ускорява крачка, докато стига до мен.