В далечината проехтява камбаната на имението. Каро скача на крака, преди да смогна да отговоря, и тиква кошницата в ръцете ми.
— Трябва да прислужвам на Кралицата. Можеш ли да отнесеш това обратно в кухнята? Те ще подготвят арката с цветя.
Вниманието ми все още е приковано върху думата „приятелка“; не знам как е възможно, след като познавам Каро от по-малко от два дни, но чувствам, че е истина. Искам да я зарадвам.
— Какво трябва да сторя? — интересувам се аз. — Ще ви придружавам ли с Кралицата? — Питам и усещам как пулсът ми се ускорява.
— Не — припряно казва Каро. Обзема ме разочарование. — Ще уреждаме въпроса с един дълг към Кралицата, ще бъде доста досадно. Ти трябва да останеш тук и да се грижиш за Ина, докато ни няма. Тя би се радвала на твоята компания, много те харесва. А когато няма потребност от теб, може да вършиш каквото поискаш. Ако Кралицата или аз, или Ина не се нуждаем от теб за нещо определено, вечерите ти обикновено ще бъдат свободни.
Почти зяпвам срещу нея като глупачка, но затварям устата си и кимвам — сякаш идеята за свободната вечер не е ценен подарък, сякаш не искам да плача от благодарност пред подобна перспектива. Обзема ме миг на щастие, различно от порочната, отмъстителна тръпка, която почувствах вчера при новото ми назначение. Това усещане е различно, по-чисто. Породено единствено от мисълта за една свободна от задължения вечер и за една приятелка.
17
Странно и неудобно ми е да се върна сред слугите в кухнята, но да не съм една от тях. За да бъда честна, още преди да бъда избрана за прислужница на Ина, се чувствах изолирана — бях нова сред служещите в Евърлес, макар и изобщо да не бях нова тук… тайна, която живееше в коридорите на имението Гърлинг. След това — сред мъглата на моята скръб — подготовката за сватбата бе най-далече от мислите ми и почти не говорех с хората, които ме заобикаляха всеки ден.
В една задна стаичка до кухнята група прислужници вплитат бръшлян и дебела сребриста лента в дървената решетка на арката за младоженците. Дени, младо момиче с корона от плитки, взима кошницата от мен и се заема да нарежда ледената бодлива зеленика върху някаква дълга маса; друго момче, което не познавам, размотава дълъг и тънък тел в ръцете си.
Беа се появява до мен. Тя посяга да измъкне една сияйна клонка зеленика от масата и започва да я заплита с тел.
— Е, как е? — пита ме тя. — Да работиш за Кралицата?
Три други момичета край масата вдигат очи, за да чуят отговора ми. Помня думите на Каро от вчера: не трябва да говоря за Кралицата или за онова, което съм научила за нея.
— Честно казано, досега не съм я виждала много — заявявам им аз. — Надявам се да се случи скоро.
— Не и ако знаеш кое е добро за теб — отбелязва Ингрид. Тя върти някакво зрънце между върховете на пръстите си. Тревогата постепенно ме зачовърква, докато другите мърморят в съгласие. — Тя ще те изхвърли, Джулс, както направи с Ади.
— Ще те превърне в монета! — изтърсва Дени.
— Не им обръщай внимание — казва Беа, стрелвайки Дени и Ингрид с острия си поглед. — Ако искаш да знаеш, тук е пълно със страхливци. — И тя се обръща към групата. — Бащата на баща ми е служил на Кралицата, когато е бил момче, и тя се е погрижила за образованието му…
— Затова ли ти си тук? — изсумтява Ингрид. Явно засегната, Беа сбърчва челото си и се извръща наново към зелениката, разстлана върху масата. — Съжалявам, Беа — казва Ингрид, — но това е за ваше собствено добро… и на двете ви…
— Ще се оправя — намесвам се аз, макар всяка фибра в мен да крещи, че това няма да стане. Кимвам към сребърните листа върху масата, които чакат да бъдат пробити и окачени. — Всички вие имате по-важни неща от мен, за които да се притеснявате.
Ингрид май се кани да възрази, но една малка фигура се появява на вратата и ми махва с ръка, преди тя да успее да изрече и дума. Не съм виждала Хинтън от дълго време, поне така ми се струва. Той се втурва през момичетата към мен. Навеждам се и го прегръщам, но той изглежда нервен, скован и неспокоен в ръцете ми.
— Някой е дошъл тук, за да те види, Джулс — казва тихичко той. — В коридора е. — И ме сграбчва за ръкава, дръпвайки ме надалеч от групата към вратата.
За моя изненада това е Лиъм, който стои облегнат на отсрещната стена с ръце, пъхнати в джобовете. Видимо е в отвратително настроение, веждите му са надвесени ниско над лицето му. Той подхвърля една монета на Хинтън, който я хваща и се скрива в кухнята като заек в дупката си.
— Какво търсиш тук? — питам настойчиво аз. Сега, когато Роан и Каро са на моя страна, имам по-малко основание да се боя от Лиъм, ала старите страхове са в кръвта ми и не мога да заглуша тревожните камбани, които проехтяват в мен, като го зърна. Той изважда лист хартия от джоба на гърдите си и го протяга към мен.