— Ина поиска да ти предам това.
Усмихвам се, мислейки си как Ина имитираше Лиъм по време на пробата на роклята й — явно тя не може да устои на подтика да му напомни, че независимо от потеклото му го превъзхожда по ранг. Изпитвам малка доза удовлетворение от неговото неудобство. Лиъм гледа смръщено към мен, докато взимам листа и отстъпвам, за да го разгъна и прочета. Почеркът е хубав, но леко неравен, като че написалият бележката е бързал да приключи.
Джулс, утре планирам да пояздя извън Евърлес и се надявам да се присъединиш към мен. Ако си съгласна, ще съм ти благодарна за компанията. С обич, Ина.
— За слугиня със сигурност хубавичко си се оплела в делата на Евърлес — отбелязва Лиъм, докато пъхвам бележката в джоба на роклята си.
— Убедена съм, че не схващам какво имаш предвид.
— Сдобила си се с благоволението на лейди Голд — казва той. — И на брат ми.
Резкият отговор, с който съм готова, се разтопява върху езика ми. Оглеждам лицето му, вторачвам се в очите му, за да разбера какво знае, и откривам непроницаема решителност. Не мога да си представя, че Роан му се доверява. Няколкото пъти, когато съм виждала братята в една и съща стая, винаги са ми изглеждали като от отделни вселени: Роан е в центъра на вниманието, целият в светлина и смях, докато Лиъм наблюдава безмълвно от някой ъгъл, а очите му са толкова тъмни, сякаш поглъщат всеки лъч светлина, който се приближава до него, и карат свещите да примигват и гаснат също като сърцето ми сега.
— Ние израснахме заедно — казвам аз. — Знаеш го. И ти беше там. — Макар неизменно да бе встрани — винаги наблюдаваше, винаги мълчеше. — С Роан сме… — Спирам, без да мога да завърша мисълта си.
Устата на Лиъм се изкривява.
— Приятели? — Смехът му е жесток. — Допускам, че брат ми има нещо друго наум.
Стомахът ми се свива — не от болка или удоволствие от намека му, а от гняв. Всичките тези години и нищо не се е променило.
— Съмняваш се в брат си, в бъдещата си снаха и в мен наведнъж — изричам студено аз. — Впечатляващо. Толкова ли си горд, че не можеш да изтърпиш някой друг да ти нарежда, пък било то и за няколко минути?
Той примигва, а лицето му се изкривява в нещо като болка, но сетне светкавично придобива невъзмутим вид.
— Не се интересувам от рангове — казва той. — Никога не ме е било грижа.
— А, значи е лично — преди той да смогне да отговори, аз се обръщам и тръгвам по коридора към общите спални.
Настъпва мълчание, а след това…
— Ти и баща ти не принадлежахте на това място — извиква Лиъм след мен, а гласът му е странно спокоен.
Кръвта ми изстива, като че всички часове, дни и години, протичащи през мен, са замрели. Извръщам се към него — очите му са като от кремък. Докато се приближавам, съзирам следа от искра в тях.
— Какво каза за баща ми? — Гласът ми е нисък и, надявам се, носи цялата тежест на гнева ми. След като устоява на погледа ми няколко секунди, той свежда очи към пода, без да ми отговори. Раменете му се прегъват, а позата му е на момче, което току-що са плеснали през ръката заради това, че е откраднало сладкиши.
Тогава камбаните на Евърлес зазвъняват мощно, продължително и яростно, и ми се струва, че бият в ритъма със свиването и отпускането на юмруците ми. Обръщам се наново и се оттеглям по коридора, надявайки се с всяка следваща стъпка, че Лиъм Гърлинг не е по петите ми.
18
На идната сутрин в общата спалня се пъхвам в една от по-топлите и по-изящните рокли, които Каро ми е дала, обувам ботушите и слагам наметалото си. Макар че отвратителното ми настроение от разговора с Лиъм все още трае, не мога да не се възхитя на мекотата на плата и тежестта на наметалото. През всичките мразовити зими в Крофтън никога не съм имала нещо толкова топло.
За моя изненада Роан е в коридора, облегнат на стената — подобно на процеп в правоъгълника светлина, струяща през един висок прозорец. Поемам си дълбоко дъх. Мен… ли чака? Дали Ина му е казала за молбата си?
Ала той изглежда също толкова стреснат, че ме вижда.
— Джулс — подема вместо поздрав за добро утро. После възвръща спокойствието си. — Ина спомена, че ще я придружаваш по някакво поръчение. Къде ще ходите?
Преди да успея да отговоря, Беа се измъква от спалнята със своята лека и плавна походка. Тя забелязва първо Роан и върху лицето й се изписва усмивка. След това съзира и мен, очите й се ококорват, а усмивката й угасва. Докато се каня да я поздравя с добро утро, тя сменя посоката и изчезва по коридора, сякаш внезапно си е спомнила нещо важно.