Ина съзира напрегнатите ми рамене и върху лицето й за кратко се появява изненада, последвана от смущение. Сигурна съм, че не й е хрумнало, че може и да не умея да яздя, а сега се срамува и се чуди как да отстъпи назад. Всичко, което Ина Голд чувства, е прозрачно, изписва се ясно, като ден, върху красивото й лице. Това, че никога не й се налага да крие емоциите си, е лукс, ала не мога да й се сърдя заради него. Познава ме едва от два дни, но наистина се интересува дали се усещам комфортно.
— Добре съм, мога да яздя — казвам, преди тя да заговори, пожелавайки си да се измъкнем от Евърлес, за да подишам свободно, пък било то и за ден. Изправям се на седлото и хващам юздите в ръце, опитвайки се да не мисля колко далече съм от земята. Ина се мята на коня си сама — изящна е като танцьорка — издърпва качулката си и я нахлупва върху главата си. Повежда ни вън от конюшните. За мое щастие Хъни инстинктивно следва Мава.
— Искам да отида до едно сиропиталище между Крофтън и Лаиста — казва тихо Ина, когато Там вече не може да ни чуе. — На около час път с кон е. Не съм съобщила конкретно на никого за това малко излизане. Нито на Роан, нито на Кралицата, нито на когото и да е друг. Споменах го бегло пред Каро. Всички те смятат, че ще бъда преследвана и заклана като набелязан див заек. — Заявява тя толкова безцеремонно, че чак се разсмивам. — Така че ще съм ти благодарна, ако… нали знаеш…
Ина се извръща към мен, хапейки устни. Лейди Ина Голд не прилича на човек, който би пазил тайни, още по-малко от годеника си или от Кралицата, нейната приемна майка, но тогава обаче си спомням, че това важи и за мен. Кимвам й и се усмихвам.
Ина вижда нещо над рамото ми и затваря уста. Прави ми знак да я следвам плътно, тъй като наближаваме южната порта — по-малка поредица от врати в сравнение с централната порта, през която двете с Кралицата пристигнаха преди две седмици; тази тук е предназначена за прислугата и доставките. Охранява се от двама стражи със смразяващ вид, които ни наблюдават как се приближаваме без особено любопитство, но застават мирно, разпознавайки лицето на Ина. Двамата се покланят ниско.
— Лейди Голд — започва да заеква единият, след като се изправят. — Бива… бива ли да излизате извън стените без ескорт?
Ина не трепва дори за миг, а в гласа й се чете непринудена веселост, която не бе там, когато бяхме сами.
— Имам ескорт, освен ако не мислите, че това момиче е призрак — казва тя и посочва с ръка към мен. — Просто ще изненадам Роан по време на лова му.
Отново се удивлявам с каква лекота лъжата се отронва от устните й или… може би тя допуска, че Роан е на лов? Очите й, бистри и невинни като капки вода, не издават нищо.
Инстинктът ме подтиква да кажа на Ина за посещението на Роан в помещенията на прислугата тази сутрин, но вместо това закътвам надълбоко онова, което знам, редом с другите тайни, които пазя за по-късно.
Независимо от всичко нещата сработват — стражите се отдръпват и ни пускат да минем. Озоваваме се сред равнината извън стените на Евърлес, вратите остават отворени за момент, след което се затварят тежко. Поразително е колко бързо започвам да се чувствам по-леко, сякаш не съм забелязвала стоманената тежест върху гърдите си, докато тя не бе вдигната.
Ина ни повежда към главния път. Достатъчно рано е и пътуващите са малко и нарядко — подминаваме няколко коли, кретащи към Евърлес, натоварени със сено или дърва, или камари зърно, но явно никой друг не напуска имението. Ина не маха качулката от главата си, ала извън стените на Евърлес никой не я поглежда повторно. Или по-скоро хората поглеждат, но единствено по начина, по който някой би го сторил, когато съзре толкова красиво момиче като нея. Като че никой от фермерите и търговците, край които минаваме, не знае, че това е дъщерята на Кралицата, бъдещият владетел на Семпера.
Когато Ина насочва Мава към по-малък път, пресичащ гората, аз я следвам, въпреки че пръстите ми така стискат юздите, че те стават хлъзгави от пот. Питам се дали баща ми е прекосил тези гори при сетното си пътуване до Евърлес.
— Нали не смяташ, че в тези гори ще има… крадци на кръв? — Ина се озърта уплашено наоколо, далеч не толкова пренебрежително сега, когато сме заобиколени от разкривени черни стволове и сенки. Чудя се дали е била ужасно уплашена и по време на нападението, в което са убили слугите им. На смутения ми поглед тя отговаря: — Чу ли? Вчера в Ейлстън е била убита някаква съмнителна селска вещица.
По гръбнака ми се спуска хлад. Татко винаги ми е казвал, че селските вещици и другите така наречени „по-нисши“ магьосници са шарлатани, но не всеки вярва в това, а някой, за когото твърдят, че е специално свързан с времето, може да се превърне в удобна мишена за крадците. Тръсвам глава и прочиствам гърлото си… както и ума си.