— В безопасност сме толкова близо до Евърлес. — И независимо че се предполага, че трябва да жертвам живота си заради нея, ако ни нападнат, се надявам, че изреченото е вярно. — Само че не познавам тази част на гората добре.
— Всичко е наред — казва Ина, изваждайки една сгъната карта от джоба на роклята си.
Светлината става по-плътна, щом клоните на дърветата отстъпват място на небето. Чувствам се неудобно върху гърба на Хъни — всеки път, когато тя се извие леко, за да последва Мава или за да избегне някакви препятствия по пътеката, аз стисвам седлото с бедрата си, страхувайки се, че ще падна. Поне студът е понамалял сега, когато слънцето се е издигнало нависоко. А пейзажът около нас е странно красив — всичко искри заради снега и топящия се лед.
Колкото и да съм благодарна за промяната на обстановката, не мога да потисна съмнението, че дъщерята на Кралицата може да крие нещо.
— Ина… — провлачвам аз. Все още се усещам повече от непривично да разпитвам осиновената дъщеря на Кралицата, властта на Ина витае във въздуха като създание, изчакващо да нанесе своя удар. И все пак додавам настоятелно: — Защо отиваме в сиропиталището? Ако не възразяваш, че повдигам въпроса.
— О! — Ина се засмива, макар и да ми прозвучава кухо. — Знаеш ли, така бях погълната от тази карта, че забравих, че не съм ти казала.
Тя се извръща наполовина върху седлото си толкова естествено, сякаш е върху лежанка в двореца, разположен на брега. И все пак й отнема доста време, за да ми отвърне, а когато го прави, гласът й е протяжен и мек.
— Искам да разбера кои са родителите ми — пояснява тя. — Обичам Кралицата и съм й благодарна, но искам да знам кои… кои са били преди нея.
Ина пак се обръща напред, така че вече не виждам лицето й.
— Възнамерявах да помоля Роан, но е толкова безгрижен. Не желая да мисли за нещо тъжно или да си в тълпи, че съм нещастна. — За това напълно я разбирам, самата аз бих искала да държа тъмнината и горестта на света далеч от Роан. И ако Кралицата узнае…
Довършвам изречението й наум: Ще бъде разочарована.
Ще ме обвини в предателство.
Ще вземе главата ми.
Колебая се кое от тях е вярно, нищо, че още не дръзвам да попитам. Споменът за ножа на Кралицата, летящ към Ина, проблясва в съзнанието ми.
— А Каро? — интересувам се аз.
Ина въздъхва разочаровано.
— Наясно е, че заминавам сама, но не знае къде. Не би одобрила така или иначе. Както и да е, тя тръгна във връзка с едно от загадъчните поръчения на Кралицата.
— Какви са тези поръчения? — питам аз с любопитство, ала сетне се изчервявам заради нахалството си.
— Нищо важно — отговаря Ина нехайно. — Знаеш, че Кралицата е обсебена от Магьосницата. Обича да ходи по старите места, бойните полета, гробовете и прочие, като неизменно взима Каро със себе си.
Хрумва ми една мисъл.
— Как Каро е спечелила благоволението на Кралицата? Била ли е…? — оставям думите си да заглъхнат, но по начина, по който ръката й сграбчва юздите, долавям, че Ина разбира какво искам да кажа.
— Дали е била изоставена като другите ли? — довършва тя приглушено.
Кимвам мълчаливо. Ина наново обръща глава и ми се усмихва, въпреки че тъгата все още деликатно забулва чертите й като дим.
— Тя твърди, че никога не е проявявала интерес относно родителите си, както и аз не би трябвало да го правя. Вярва, че съдбата я е отвела в двореца при Кралицата, ето защо не се вълнува от онова, което е било преди. Много е предана, като член на семейството е. Ако не бе дошла при Кралицата на по-зряла възраст, чудя се…
Някаква емоция се сплита в гласа на Ина — дали е съмнение, вина или завист, не мога да кажа със сигурност. Може би и трите накуп.
Тя ме поглежда с крайчеца на окото си.
— Благодарна съм ти, че си дискретна. Хубаво е да мога да поговоря с друго сира… — тя внезапно дръпва Мава да спре. — Толкова съм глупава. Нямах намерение да говоря за семейството, и то така скоро след смъртта на баща ти.
— Всичко е наред — казвам аз машинално, макар че сърцето ми леко се свива. Това е приемлив вид болка, ако изобщо такова нещо съществува. Да слушам тези думи — родители, сираче — изречени на глас, е странно, но така е по-добре, отколкото да кипят някъде под кожата ми. Част от мен се изненадва, че Ина Голд е толкова доверчива. Но защо да не е? Може би точно аз — с притулените ми тайни и страхове — се държа нелогично.