Ина примигва, сякаш и тя чувства това.
— Такова облекчение е да ти се доверя, Джулс, усещам, че мога да говоря с теб. Ти като че ли ме разбираш. — Тя се усмихва стеснително. — Кажи ми да спра, ако дърдоря глупости. Знам, че е дръзко от моя страна…
Поклащам глава, наистина я разбирам, поне по отношение на факта какво изпитва заради потеклото си. Цялото ми същество жадува да се вкопчи в идеята за татко. Писмото му в джоба на роклята ми, което почти се разпада от безкрайните сгъвания и разгръщания, е доказателство за това. И искам Ина да го знае. Искам да ми вярва.
Тя пришпорва Мава напред. Хъни я следва. Двете с Ина сме необичайна двойка — принцеса и слугиня, едната отдавна сираче, а другата съвсем отскоро, едната отгледана с благоразположението на Кралицата, другата с любовта на един баща. Хрумва ми, че ако имах възможност, не бих се разменила с нея, не бих заменила татко за Кралицата.
При тази мисъл пак ме пронизва тъга и светкавично се прехвърлям на друга тема за разговор, преди тя да ме превземе напълно.
— Смятах, че сиропиталището на Кралицата е на източния бряг, близо до двореца — казвам аз. Естествено, тогава пътуването би отнело седмици. А с Ина сме се приготвили за часове.
— Онова е било първото сиропиталище — отвръща тя. — Ходила съм в почти всички досега. Те са толкова много, Джулс, из цялото кралство са. Семейства все още изоставят децата си на брега край двореца. Ние самите можем да създадем цял град.
Тръсвам глава, представяйки си град от сираци, растящи на воля без никакъв контрол и без да знаят каквото и да било за миналото си.
— Посетила съм всички, които успях да намеря, за да прегледам архивите им — продължава Ина. Словоизлиянието й ясно показва, че е разсъждавала върху това и го е прехвърляла в ума си многократно. — Истината е, че нямам представа от кое сиропиталище съм дошла аз. А не мога да попитам Нейно величество.
— Разбира се, че не може — смотолевям аз. Нещо ме кара да потрепервам и придърпвам вълненото наметало по-плътно към себе си.
— Знам единствено, че Ина е името, което ми е дала рождената ми майка — тя притихва за малко. — Но въпреки всичко не съм напълно сигурна. — Без да го изрича, съзнавам какво чувства Ина: болката от копнежа по нежна родителска ласка и думи на утеха е издълбала дупка в гърдите ми. — Така че съм ходила в почти всички сиропиталища в кралството. И не се натъкнах на нищо.
Обзема ме нездраво любопитство. Дали родителите ми са живи или мъртви? Дали са ме оставили на брега край двореца, за да бъда избрана от Кралицата, или за да умра, вдишвайки соления морски въздух? Как татко е решил да ме обяви за свое дете? Дали то има нещо общо с това, че той умря заради мен?
Преминаваме през някакво открито място и независимо че слънцето е високо, аз отново треперя, но тогава позволявам на писмото, пъхнато близо до сърцето ми, да ме стопли. Татко вероятно ме е намерил в някое от онези сиропиталища и ми е дал онова, което липсва дори на Ина Голд, принцесата на Семпера — любов.
След мрачния обрат в разговора ни продължаваме да яздим през оставащата част от пътя в относително мълчание. Картата на Ина ни отвежда до все по-тесни и по-тесни пътеки, през равнини и гори, докато най-накрая в една брезова гора не се озоваваме пред грамадна и украсена, но ръждясала порта от ковано желязо. Думите, изваяни най-отгоре, са покрити с коричка втвърден сняг и лед, ала все още мога да ги разчета: Това е убежище за децата на Семпера, за да могат всички да имат дом. Надписът се прицелва към нещо дълбоко погребано в сърцето ми.
Спираме пред портата за няколко минути, без да сме убедени дали да извикаме — всичко, което можем да зърнем отвъд нея, е още сняг и още дървета. Но преди някоя от нас да слезе от коня си, едно дете се появява до решетката — малко момиченце с късо подстригана черна коса и големи, ококорени очи, на не повече от шест или седем години. То ни оглежда сериозно, обвило голите си ръце около кованото желязо. Облечено е в износено палто и панталон, твърде огромен за него и съвсем недостатъчен за подобно студено време.
— Ти фея ли си? — пита детето.
Ина отваря уста и се запъва, после надниква към мен. Типичното й спокойствие като че ли я е напуснало, тя изглежда угрижена и неуверена, устните й са напукани там, където ги е прехапвала. С изключение на краткия миг пред покоите на Кралицата никога досега не съм я виждала нервна, дори и когато за първи път влезе тържествено в Евърлес редом до Кралицата. Но ето че сега е нервна. Така че аз се олюлявам от седлото, приземявайки се тромаво в снега.
Малкото момиченце не помръдва, докато се приближавам. Когато стигам вратата, се навеждам, за да съм на нивото на очите му, и се опитвам да осъществя контакт с него, като имитирам начина, по който ми говори Лора или както го правеше татко, когато бях малка.