— Феите не са истински, миличка — казвам аз, мъчейки се да звуча весело и неприкрито, въпреки че не мога да отблъсна мисълта колко ли трябва да е измръзнало, обхванало с пръсти метала на портата. Импулсивно свалям шала си и го обвивам около него.
Момичето кимва и се вторачва покрай мен. Тогава проумявам, че не гледа мен или Ина, а конете. Надзъртам през рамо и ги виждам през неговите очи — лъскавата козина и копринената грива на Мава, гордата извивка на врата на Хъни.
— Можеш да ги погалиш — казвам аз на момичето. — Хайде!
То примигва срещу мен, а сетне лицето му се озарява от възможно най-оскъдната усмивка. Хваща металната решетка и прави крачка назад, дърпайки вратата със себе си. Аз помахвам към Ина да дойде — тя също примигва колебливо, после слиза от коня си и сграбчва юздите и на двата коня в ръка, въвеждайки ги през портата. Запленено, момичето вдига ръката си, за да погали страната на Мава, докато Ина ги води.
Между дърветата пред нас някаква постройка придобива очертания — голяма, разнебитена сграда, която изглежда така, сякаш някой се е постарал да наподоби Евърлес, без да притежава нито кръвното желязо, нито предвидливостта на семейство Гърлинг. Две крила от черен камък ограждат внушителен, празен двор, в който са пръснати десетки малки момчета и момичета, гонещи се и играещи в снега. Никое от тях не прилича на повече от десетгодишно. Писъците и виковете им отекват сред дърветата.
Ина ме улавя под ръка. Двоуми се и наблюдава сградата с безпокойство.
— Ще… ще влезеш ли вместо мен? — пита тя. — Трябва да се поразходя.
Примигвам.
— Не искаш ли да видиш сама?
— Ние сме на почти еднаква възраст… — избягва погледа ми Ина, взирайки се вместо това в децата, които в същия момент зяпат конете. — Питай дали може да прегледаме архивите от месеца преди деня, в който Кралицата ме е открила. Мисля, че това би трябвало да е достатъчно. Но кажи, че е за теб, че се чудиш за себе си. — Бърборейки все по-припряно и по-припряно от вълнение, тя ми обявява датата на раждането си — шести март — както си я спомня Кралицата, и аз с изненада установявам, че тя е едва с няколко дни по-голяма от мен, тъй като съм родена на единайсети.
Съвсем ясно съзнавам и защо желае аз да се представя като търсеща информация: защото не бива да се разгласява, че е тук, в околността, опитвайки се да научи нещо за живота си преди Кралицата. Въпреки това вътрешностите ми се свиват едновременно от разочарование и болка. Аз все още съм инструмент или ръкавица, която може да бъде поставена и използвана според нуждите на притежаващите повече власт — дори и от Ина Голд, момичето, което само преди час ми каза, че може да ми се довери, че се разбираме. Но аз простичко отвръщам:
— Естествено.
Ина отива да намери конюшня за конете, а аз влизам вътре. Отблизо забелязвам, че сградата на сиропиталището е зле поддържана. Някои от тухлите на стената изглеждат хлабави и освен това откривам, че стоя върху под от стари, изкорубени дъски. В огнището гори малък огън. Някакъв дребен, плешив, по-възрастен мъж седи зад бюро в другия край на стаята и пише нещо в тефтер. Щом вратата се затваря, той сепнато вдига очи и ме оглежда.
— Добър ден! — изрича със скриптящ глас. — С какво мога да ви помогна, госпожице?
— Добър ден! — прочиствам гърлото си аз и повтарям думите, които Ина ми е наредила да произнеса: аз съм любопитно сираче, работещо в Лаиста, и се надявам да проуча архивите на институцията, за да намеря някаква следа за раждането си през една зима преди седемнайсет години.
Чиновникът ме изслушва внимателно, след това става от мястото си — мога да чуя как скърцат кокалите му — и отива до един шкаф за книги по протежение на стената, на който са наредени грамадни, стари тефтери в различен стадий на разпадане. Той придвижва пръста си около тях, без да се осланя на някаква логика, която бих могла да последвам, и накрая издърпва един от най-горния рафт. Тупва го тежко на бюрото и аз се закашлям от вдигналия се облак прах.
Когато го отваря, се приближавам, за да чета над рамото му. Всяка гигантска, пожълтяла страница е изпълнена с редове с имена и цифри. Името на детето и датата му на раждане, ако са известни; денят и състоянието му, когато е прието в сиропиталището; името на осиновителя му, ако има такъв.
От последната колона е запълнена едва една трета в сравнение с първите две. След това стигам до раздела, в който цялата информация е разпръсната — има цифри вместо имена и множество празни места.