Сърцето ми се свива, но…
— Не може да е нямало нищо — настоявам аз. — Може би е нямало хора, но какво ще кажеш за книги? Документи?
— Не мога да отида в Брайърсмор. Кралицата го забранява — гласът й е твърд като камък и се чудя дали там не е заровен някой стар конфликт, все още твърде тлеещ, за да ми го разкрие. — Тя казва, че градът е прокълнат.
— Може би… — започвам аз, но Ина вече е на седлото си. Тя поглежда към мен, а после към пътя на север и се наежва. След това обаче нещо се изтръгва от нея. Раменете й се отпускат и тя заприличва по-малко на принцеса и повече на всяко едно тъжно момиче, което бих могла да познавам от Крофтън.
— И какво ще правим там, дори ако Кралицата не узнае? — пита тя с необичайна нотка грубост в гласа. — Не. Уморена съм от задънени улици и от странни градове.
В гърлото ми се надига възражение, но го потискам и се качвам с мъка върху коня. Не му е времето сега да споря с нея.
Яздим обратно към Евърлес в мълчание. Ина е в мрачно настроение, докато аз все още съм прекалено погълната от онова, което ми каза чиновникът. Брайърсмор. Как е възможно това и как въобще може татко да не ми е споменавал името или интересния град, който е изостанал от времето?
Явно няма край онова, което баща ми е пазил в тайна от мен. Дори смъртта му е загадка.
Още една мисъл ме блъсва с безпощадната си мощ: може би аз съм загадка, тайна, която също се нуждае от разкриване.
Някъде дълбоко в мен идеята ме грабва и знам, че при първи шанс ще трябва да намеря свой собствен път към онзи град извън времето.
„С торбичка на колана, пълна с монетите на Гърлинг“ — отбелязвам наум аз.
Ако се крие някаква истина в суеверието, което чиновникът спомена — че бебетата от Брайърсмор са прокълнати, то съм убедена, че Ина, най-благословеното дете в кралството, не би могла да е родена там.
Това обаче не означава, че аз не съм родена там.
Времето винаги се е движело странно около мен, забавяйки се прекалено дълго в даден момент, а след това — замъквайки се тромаво да догони останалия свят. Може би Брайърсмор се е вкопчил здраво в мен през всичките тези години.
И със сигурност се чувствам прокълната. Всичко, което съм изгубила, тегне като струпани в гърдите ми камъни. Мама и татко са най-тежките, но има и хиляди други неща, малки неща, отнети от мен — мъничката ни градинка в Крофтън, успокояващата прегръдка на Амма… и по-назад във времето — пламтящата топлина на ковачницата, детската усмивка на Роан. Дръпвам юздите на Хъни и се забавям назад, за да не може Ина да види онези няколко сълзи, които се отронват от очите ми и се стичат по лицето ми.
Евърлес се появява пред погледите ни точно когато слънцето започва да залязва. Имението е очертан с остриета тъмен силует на фона на оранжевеещата светлина на небето. Ина спира на празния път и аз спирам до нея. Надзъртам към нея в почуда дали нещо не е наред, но тя просто го гледа този наш временен дом — който и двете споделяме — с любопитна смесица от удивление и печал върху красивото й лице.
— Може би е по-добре да не знам — казва тя по-скоро на себе си. Навеждам се към нея, за да я чуя. — Остават едва две седмици до сватбата… в името на Магьосницата! Вероятно това е знак, че не бива да тичам из цялото кралство в търсенето на отговори, които може би не съществуват… Искам да кажа, че вече имам всичко, от което се нуждая.
Уязвима и объркана, тя ме поглежда. И макар да не разбирам защо Ина Голд, дъщерята на Кралицата, би имала необходимост от подкрепата на една прислужница, това явно е така. Потребността е изписана върху цялото й лице.
Обзема ме нотка на раздразнение. Защо Ина има нужда аз да я утешавам, след като на разположение й е всичко, за което някога е можела да си мечтае, а и след като един ден ще седне на трона?
Ала очите й ми напомнят за кошутите, които често забелязвах да пасат сами в гората на Крофтън. Моето собствено оцеляване, а и на баща ми, зависеше от това да съм безмилостен ловец. И все пак, ако някоя кошута ме погледнеше право в очите, никога не можех да стрелям в нея.
Взимам пъхнатата й в ръкавица ръка в моята. Въпреки всичко искам да й помогна. Знам какво е да се изгубиш…
— Баща ми ме отгледа като свое дете, Ина, но после ми призна, че не съм — казвам й аз. Тя сграбчва ръцете ми толкова силно, че трепвам от болка. — Наясно съм… какво е да не знаеш. Но… — Спирам за миг, оставяйки истината да се вихри вътре в мен. — Чувствам се по-самотна заради факта че не ми каза истината. Мисля, че се е страхувал, защото е смятал, че няма да го обичам като роден баща. Но е грешал.