Дъщерята на Кралицата отдръпва ръцете си от моите и покрива собственото си лице. Сетне, сред разрастващата се сянка на имението, тя заплаква. Звукът ме пронизва, изрекла съм грешното нещо, позволявайки на скръбта ми да ме отнесе.
— Всички в Евърлес те обичат — казвам аз. Тя се навежда и смълчано кимва към рамото ми. — Никой не говореше за нищо друго, преди да пристигнеш, единствено за Ина Голд, колко красива и мила е тя и какъв късметлия е Роан, задето ще се ожени за нея. — При споменаването на името на Роан камъните в гърдите ми натежават, но аз подминавам усещането. — И това е само началото. Всеки може да види колко много те обича Кралицата. Каро те обича. А Роан — притихвам аз за момент, — те обожава.
Усмивка, вяла, но искрена, разцъфва върху лицето на Ина.
— Благодаря ти, Джулс! — тя пак вперва очи в Евърлес. — Ще се омъжа за Роан Гърлинг. Със сигурност никое друго момиче не е имало по-нищожна причина да бъде неблагодарно.
Някакъв спомен се промъква назад в съзнанието ми: Роан в тесния коридор, в който се сблъсках с него онзи ден, зачервен и ухаещ на парфюм. Лавандула, а не розова вода. Това не е моя работа, не би трябвало, но…
— Обичаш ли го? — изтърсвам аз.
Изненада проблясва върху лицето на Ина. Тя надзърта към мен, към Евърлес и отново към мен.
— Да — казва тя. — Повече от всичко.
И Ина пришпорва коня си напред — към Евърлес, към Роан, към бъдещето си. Моят кон поема бавно и тромаво след нея, като жива, дишаща сянка на нейния кон. Затварям очите си при тази гледка. „Имам ескорт, освен ако не мислите, че това момиче е призрак“ — бе казала тя. Но точно сега ми се струва, че бих могла да бъда.
След като оставяме Хъни и Мава в конюшнята при Там и се приближаваме към източния вход, Ина ми прошепва сред все по-разпростиращите се сенки:
— Не съм нещастна, Джулс, трябва да знаеш това — настоява тя.
— Знам — казвам аз. — Разбирам те.
Възможно е да изпитваш радост и скръб едновременно. Възможно е да гледаш напред към хоризонта, докато оплакваш онова, което си изгубил.
Осъзнавам, че Ина е спряла. Обръщам се към нея — тя кърши ръце. По изражението й се чете още нещо, което копнее да сподели.
— Ина… какво има?
— Трябва да обещаеш да не казваш на никого — подема тя. — Нито на Каро, нито на другите прислужници.
Сърцето ми бие учестено.
— Обещавам.
— Имаше един мъж — гласът й е тих. — Преди няколко години по време на жътвата в провинция Елсен Кралицата говореше на тълпата. Аз стоях сред хората, за да мога също да наблюдавам. — Тя преглъща. — Човекът дойде при мен и ме хвана за ръката. Естествено, извиках стражите, както бях обучена да сторя. Преди да избяга, той ми каза… — Тя замлъква и се озърта наоколо.
— Какво? Кажи ми! — припирам аз, без да се замисля, и се стряскам от нареждането си.
Устните на Ина потръпват.
— Кралицата иска да ти навреди. Тя ще те убие.
Веднага, след като го изрича, Ина изглежда така, сякаш е погълнала отрова. Долавям как дишането й се ускорява.
— Много съм разсъждавала върху това… отново и отново. Той дойде при мен, рискува живота си, за да го направи. Защо му е? Явно е, че не желаеше да ме нарани.
— Звучи ми като луд — казвам аз, а гласът ми е като шепот. Думите на лейди Сида за пореден път изникват в ума ми. Тя също е луда, но все пак…
Ина кимва.
— Сигурно е така. Това си казах и аз, когато ми омръзна да го мисля. За миг допуснах, че той може да е… — тя стисва устните си в права линия, — баща ми… че Кралицата ме е откраднала от родителите ми, както феята открадва дете в нощта. — Ина се засмива. Смехът й е мимолетен и горчив. — Невъзможно е, знам. Не казвай на никого, Джулс, моля те! Това би ме съсипало.
— Разбира се — промърморвам аз и не продумвам нищо повече, както и Ина. Но знам, че една и съща идея се върти в съзнанието и на двете ни.
Ами ако той е казал истината?
19
Преди разсъмване на следващата сутрин Кралицата се прибира в Евърлес. Съобщението, че предпочита да пътува през нощта, пристига завързано в кафеникава хартия.
След като виждам, че каретата й влиза в Евърлес, аз се връщам в женското спално помещение и се натъквам на мъничка кадифена кесия върху оправеното си легло. Поредният подарък, което значи още клюки за моя сметка. Освен това има и бележка, написана с хубавия почерк на Ина: Благодаря ти отново, Джулс.
Сядам и взимам кесията. Тежестта на кръвните монети в нея е като удар в стомаха. Кесията пада от ръката ми и върху тънката покривка на леглото ми се изсипват блестящи монети на стойност една година; около мен жените се обръщат да надзърнат, а техните умишлено избягващи ме погледи са привлечени от блясъка на златото.