Чувствайки се зле, го събирам набързо и забелязвам как другите момичета мълниеносно се извръщат обратно. Те погрешно приемат действието ми за подозрение — сякаш мисля, че някоя от тях ще ми отнеме парите. Но не те са причина за тъгата, причиняваща ми гадене, която ме разтърсва.
Близостта, която изпитах с Ина вчера, приликата помежду ни, споделените тайни се оказват сапунен мехур, растящ и мъждукащ в мен, който сега е спукан. Смятах, че Ина е… добре де, не моя приятелка, това би било глупаво, но все пак нещо близко. Както и че съм нещо повече от обикновена слугиня, на която се плаща надница. Бузите ми горят от унижение. Ала докато пъхвам ядосано парите под възглавницата си, в главата ми зазвучава един спокоен, подигравателен глас, който ме известява, че би трябвало да се гневя не на сладката, разсеяна Ина, а на себе си — заради това, че съм забравила кои сме ние двете, заради това, че съм се осмелила да си въобразявам, че може да означавам нещо за бъдещата кралица на Семпера.
Срамът се смесва с вълнението в мен. Не съм по-близо до откриването на тайната, криеща се зад смъртта на баща ми или зад убийството му, както бях започнала да мисля за случилото се, тъй като времето, източено от кръвта му, го бе погубило толкова безвъзвратно, както би го сторил и забит в сърцето му нож. Обезумяла ли бях — с глава, замаяна от красивите рокли на Ина, от приятелските клюки на Каро и усмивките на Роан, които изглеждаха предназначени само за мен; забравила ли бях обещанието, което дадох край езерото след смъртта на татко?
Не останах тук, в Евърлес, за да се сприятелявам с Ина Голд. Ако ще трябва да прекарам дните си, прислужвайки на Гърлинг, бих искала мъките ми да имат смисъл, смъртта на татко да има смисъл. Необходимостта да узная истината гори в мен, по-ярка от всякога.
Трябва да се срещна с Кралицата.
През следващите няколко дни — с надеждата да я зърна — си наумявам причини, за да се доближа до нея, намирайки си малки задачи, които биха ме отвели в дългия коридор, където са покоите й. Казвам на Каро, че ще предавам всички съобщения, от които Кралицата се нуждае. Нося прането й — купища кадифе и коприна до пералнята и обратно. Правя чай сутрин и вечер и го оставям до вратата й, докато стражите, стоящи на пост там, ме гледат кръвнишки.
Когато един ден по залез-слънце отивам до вратата на Кралицата, за да й занеса вечерния чай, стражите ги няма. Почуквам на вратата и слагам таблата долу, точно до нея. Ала сетне се замотавам повече, отколкото е необходимо, и се застоявам там в празния коридор, чакайки Кралицата да се появи, докато чаят със сигурност изстива напълно. Точно когато съм на ръба да се откажа и да се върна в спалното помещение, вратата се отваря.
Настъпва протяжен, смущаващ момент, преди да осъзная, че жената, която е излязла в коридора, всъщност е Кралицата на Семпера. Прилича ми повече на някой пияница, излизащ със залитане от най-долнопробните кръчми в Крофтън в малките часове на деня. Боядисаната й в огнен цвят коса е рошава и оплетена, а дрехите й сякаш са обличани в тъмното — копчетата на роклята й са закопчани само на две трети от дължината и разкриват ивицата бяла кожа на гърдите й. Ъгълчетата на устата й са изцапани с тъмночервени петна, които може да са следи от червило или кръв.
Тя пристъпва с неуверена крачка напред и аз едва не падам назад, докато бързам да се махна. Но раменете ми се блъсват в нечии гърди; мънички, но здрави ръце се сключват около горната част на ръцете ми и ме задържат изправена. Писъкът засяда насред гърлото ми, когато Каро ме дръпва и ме завърта с лице към себе си.
— Шшш, Джулс! — промърморва тя, а очите й са огромни в тъмния коридор. — Всичко е наред.
Тя ме отмества настрана като малко дете и отива при Кралицата. Гледам объркано, докато Каро поставя голата си ръка върху сърцето й. Очите на нашата недосегаема владетелка се притварят и тя се накланя към допира на Каро, като че ли черпи сили от него. Миг по-късно тя се обръща и изчезва в стаята си, без да пророни и дума. „Никога не докосвай с ръка Кралицата“ — мисля си аз, но явно Каро е различна. Изправени една до друга в приглушената светлина, те почти приличат на майка и дъщеря — очите на Кралицата напомнят на тези на Каро, стойката им е еднаква.
Каро се извръща към мен и въздъхва тежко:
— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Джулс — казва тя. — Понякога Нейно величество позволява задълженията й да попречат на собственото й благополучие и не си почива, както би следвало. Има кошмари нощем.