„Натъквала съм се на кошмари — мисля си аз, — мои и чужди, но никога на някого, който да изглежда така, сякаш е изпълзял от гроба.“ Ужасът все още е приклещен в гърлото ми, така че мога единствено да кимна с глава. Каро ме обгръща с ръка и топлината наново приижда у мен. Чудя се дали това е почувствала и Кралицата преди малко.
— Случилото се трябва да си остане между нас, Джулс — изрича тихо Каро. Още една тайна. — Ако се разчуе и дума за нейната слабост…
— Разбира се — отговарям отривисто, възвръщайки гласа си. — Аз служа на Кралицата.
Каро се навежда по-близо.
— Джулс, необходимо е да разбереш нещо. Познаваш Кралицата, виждала си я… — Тя спира и се вторачва в мен, сякаш да се увери, че я слушам. — Кралицата скоро ще умре. Кръвните монети не могат да я спасят. Нищо не може да се направи. Предстои Ина да се омъжи и Семпера ще се сдобие с нов владетел.
Въпросите заливат ума ми. Ще узная ли изобщо някога дали баща ми е умрял поради някаква причина? Оглеждайки се за нещо, каквото и да е, което да свърша, аз се навеждам и вдигам чашата чай, която съм поставила до вратата на Кралицата. Чашата се тресе и дрънчи в чинийката. Каро внимателно ги взима от мен.
— Хайде! — казва ми тя нежно. — Докато Кралицата си почива, защо не свършим нещо за себе си? — Наблюдавам я втренчено. — Сватбата е идната седмица и скоро Ина няма да има и секунда на свое разположение. Тя искаше една последна лудория, преди… — Веждите й се сбърчват. Въпреки принудителната лекота на тона й, откровението й за смъртта на Кралицата виси във въздуха. — … да се превърне в омъжена жена.
Точно сега лудориите и женитбата са толкова далеч от мислите ми, колкото и луната. Ала оставям Каро да ме дръпне след себе си, недоумявайки какво друго да предприема.
— Току-що бях в конюшните — казва тя приглушено и развълнувано, докато бързаме по коридора. — Уредила съм карета да ни закара в една пивница, която знам в Лаиста. Ще се позабавляваме, само ние, трите.
Разкошните килими поглъщат шума от стъпките ни по целия път до крилото, където се намира апартаментът на Ина. Щом почукваме на вратата й, тя отваря веднага. Отнема ми миг, за да я позная: прибрала е нагоре косата си със сребърни фиби и цветя. Роклята й е съчетание от тюл и дантела, с деколте, което ме кара да се изчервя.
— Толкова е хубаво от твоя страна, че ще се присъединиш към нас, Джулс — казва тя с кикот, докато Каро ме вкарва навътре. — Искаш ли питие?
Тя вече държи нещо за гърлото — зелена стъклена бутилка с пенлива течност — и ми я предлага. Изражението ми вероятно е достатъчен отговор, тъй като Каро обвива покровителствена ръка около кръста ми.
— Ина, дай на горкото момиче време да свикне — прошепва тя, като ме избутва встрани от принцесата към някакъв масивен, отворен гардероб, от който се излива коприна и кадифе във всички цветове, за които мога да се досетя. — Първо трябва да й намерим нещо, което да облече.
— О… — Невзрачният ми протест е отхвърлен, когато Ина се гмурва и издърпва рокля след рокля, докато ръцете й не се оказват отрупани с тях.
Тя ми прави знак да я последвам до леглото, където развълнувано разстила роклите — всички те са в ярки цветове, къси, лекомислени, или и трите накуп. Ина вече избира нещо — дреха от синя коприна, изглеждаща тревожно миниатюрна в ръцете й. Подава ми я и ми е трудно да повярвам, че това ефирно нещо е рокля, още по-малко такава, която мога да нося извън замъка в студено време.
Ето че сега Ина стои с ръка на хълбока си, а Каро е зад нея, с наклонена настрани глава и игрив блясък в очите. Нямам избор, така че се протягам назад, за да откопчая роклята на гърба си. Спомням си как Ина танцуваше наоколо по бельо онзи ден, когато пробваше сватбени рокли. Но тя е красива, и то без всякакво усилие — нещо, с което аз никога не бих могла да се меря. Пред тях се чувствам недодялана и тромава, само лакти, колене и хърбави форми — тяло, което е израснало в глад.
Тъмните очи на Каро проблясват над мен и челото й едва доловимо се сбръчква, но тя не обелва и дума. Междувременно Ина разсеяно не забелязва нищо и разтръсква роклята пред мен. Вдигам ръце и я оставям да я нахлузи през главата ми, докато Каро се приближава отзад и връзва връзките на гърба ми.
Ина ме тегли към тоалетката. Полираният й плот вече е плътно отрупан с разпръснати бои, прах за почерняне на клепачите и шишенца с неща, които не мога да назова — отворени и перчещи се със своите наситени кафяви, черни и червени тонове за Ина и коралови, розови и бронзови — за Каро. Прашният им аромат се разнася из стаята. Ина взима едно пухче за пудра, а Каро — дървена четка за коса. Затварям очите си и ги оставям да работят.