Сякаш някаква ледена струя се стича по собствения ми гръб, когато си припомням как Кралицата се появи пред мен на прага преди няколко часа. Как изглеждаше, като че изсмукваше нещо от Каро.
— Можеше да пострадам и по-лошо от това. Айвън пробва… — Ади млъква и избърсва едно място пред себе си, което вече е чисто. — Можеше да съм умряла, ако не беше лорд Лиъм.
Отказът ми да повярвам явно се изписва върху лицето ми, защото Ади продължава:
— Той ме разпита и ми уреди работа тук. Приятел е със собственика, струва ми се, че идва тук, за да се измъкне от близостта на родителите си и да прави проучванията си, без някой да го безпокои.
— Проучвания ли?
— Сега е там отзад — Ади разперва палец над рамото си, показвайки ми една невзрачна задна врата, която не бях забелязала преди.
Кръвта ми замръзва. Може би само питието ми дава смелост, но искам да науча нещо от него веднъж завинаги. Заради какво евентуално може да му се налага да се крие в пивница в Лаиста?
Той вдига поглед, когато прекрачвам прага на вратата. Бюрото пред него е затрупано с книги и документи. Облечен е семпло — дълго вълнено палто върху бяла риза и бричове. Ала и най-простите дрехи на света не могат да прикрият стръвните му очи, приведената му напред стойка. Хиляди мисли и изчисления препускат и се догонват в ума ми. И сред тях се вклиняват думите на баща ми: Ако някога видиш Лиъм Гърлинг, бягай!
Макар че всеки мускул в тялото ми крещи да избягам, аз се доближавам към Лиъм и се настанявам срещу него, отмахвайки наметалото от раменете си. Той ме гледа изпитателно. Зениците му стават огромни в мъждивата светлина.
— Лорд Гърлинг — казвам, превръщайки гласа си в толкова ледено спокоен, колкото ми е възможно. — Защо ми се струва, че се появявате навсякъде, където съм и аз?
При тези мои думи той стисва челюсти.
— Този град принадлежи на семейството ми — отвръща той. — Мога да ходя, където пожелая. Но не мога да кажа същото за теб, Джулс. — Името ми, изречено с неговия глас, кара кожата на ръцете ми да настръхне. — Не трябва ли да си в Евърлес?
— Вашата бъдеща сестра ме покани тук — отсичам аз. — Така че, ако не ме желаете във вашия град, уточнете се с нея.
Лиъм поклаща глава и обвива раменете си с ръце, като че му е студено. Това ми припомня, че съм напълно наясно с факта как съм облечена — коприната на Ина е прилепнала към тялото ми, оставяйки ръцете ми голи. Усещането за топлина от мейдъла се изпарява и изведнъж се чувствам премръзнала и уязвима.
— Не опира до това какво искам аз — казва Лиъм, а гласът му е толкова тих, че неволно се накланям по-близо, за да го чуя. В него има някаква нотка на неотложност, нещо неизказано под повърхността, което не проумявам. — Излязла си тук, в града, и то сама. Винаги ли се впускаш с открито сърце в подобни опасности?
— Единствената опасност тук са хората като теб, семейството ти. Вие — казвам аз злостно — сте причината, поради която всички ние сме в опасност. — Не мога да се удържа и изсумтявам: — Точно ти измежду всички хора би трябвало да знаеш, че Евърлес е много по-опасен от Лаиста.
— Въпреки това ти все още си там. — Лиъм за миг впива очи в мен със сбърчено чело, сякаш аз съм някакъв костелив изпитен въпрос, който той се опитва да разреши. После лицето му се отпуска и той се усмихва, докато прокарва ръце през косата си, отмятайки главата си назад като молба към Магьосницата. Това е някаква нелогична смесица от забавление и отчаяние и е толкова неочаквано, че почти забравям къде съм и с кого говоря. — Не грешиш, че Евърлес е опасно място. — Допълва той, поглеждайки ме. — Особено за някой, който е толкова близо до Кралицата.
— Значи, смяташ, че Кралицата е опасна — казвам аз.
— Никога не бих изрекъл нещо такова — отвръща той премерено. — По-разумно е и ти да не го правиш, без значение с кого си приятелка. — Лиъм се навежда напред и очите му изведнъж ме стрелват умоляващо. — Послушай ме за това, което ти казвам!
— Защо да не го изричам? — провокирам го, усещайки топлината на мейдъла във вените си. Вирвам главата си и заговарям като пред събрало се множество: — Ако тя е в безопасност, ако тя е добре…
— Престани! — Лиъм остава неподвижен. — Джулс…
— Повече няма да слушам алчни крадци на време!
— Не съм аз този, от когото трябва да се страхуваш — казва той с умолителна нотка в гласа.