— Ти — гласът ми пресеква, но преглъщам буцата страх в гърлото си и задържам погледа му. — Ти се опита да убиеш Роан. Бутна го в огнището, когато бяхме деца. Естествено, че се страхувам от теб.
Бузите му потръпват, като че съм го зашлевила, ала той бързо се съвзема.
— Паметта ти те подвежда — заявява Лиъм. — Попитай го сама и ще ти каже, че не помни нищо.
За момент съмнението ме пробожда, но аз го изтласквам настрана. Научила съм се да вярвам на себе си повече, отколкото на Лиъм Гърлинг. Паметта на татко ми дава сила. Иска ми се да шокирам Лиъм, да го извадя от равновесие, както той стори с мен, ето защо продължавам:
— Кралицата умира. Знаеше ли го?
Това достига до него — той се отдръпва назад енергично, сякаш някой го е ударил.
— Кралицата на Семпера не умира — гласът му е мек, но уверен, а очите му помръкват, докато разсъждава, сякаш напълно ме е забравил. — Не е толкова просто. Повярвай ми, Джулс.
— Защо? — изсъсквам ядосано. Лъжата му и молбата му се смесват във въздуха и изпълват дробовете ми. — Защо да ти вярвам?
— Ако не внимаваш, ти ще умреш, Джулс. Напусни Евърлес. Тръгни си още тази вечер. Престани да търсиш тайни от вашето минало. Пер не беше твой баща, но би искал същото.
Шокът смразява гърдите ми.
— Откъде знаеш това? И защо…? — шепна дрезгаво аз.
— Няма значение. Важното е, че с мъничко усилие и късмет всеки може да узнае всичко.
— Кажи ми! — настоявам аз, разярена, че Лиъм, който седи насреща, явно знае повече за мен, отколкото аз знам за себе си, като че животът ми е поредната монета, която трябва да бъде преброена и заключена.
Той се навежда напред над бюрото. Съзирам как потропва с пръст по тетрадката пред себе си в простичък, неотклоним ритъм — едно неосъзнато движение. Очите ми го последват. Веднага разпознавам тъничкия гръбнак и кафявата кожена подвързия. Личният му бележник — онзи, в който пишеше в деня, когато го проследих от библиотеката.
Той знаеше, че съм сирак и, както изглежда, вероятно преди аз самата да го узная. Какво друго би могъл да знае, какво е записал в този бележник?
— Ще те придружа обратно — Лиъм избутва стола си назад от масата. — Остани тук, докато платя сметката си. — Казва той безцеремонно, преди да се отправи с големи крачки към основното пространство на чайната.
Гневът ми се надига заради самонадеяността му. И тогава зад мястото, на което доскоро седеше, зървам тясна врата. През малкия й прозорец мога да видя светлината на уличните лампи.
Триумфът тръпне във вените ми. Омръзна ми да правя онова, което Лиъм Гърлинг или който и да е друг Гърлинг ми казва. Преди да го обмисля по-добре или да преценя последиците, аз сграбчвам кафявия бележник и се измъквам през задната врата.
Бързо заобикалям сградата и тръгвам надолу по улицата към пивницата със сгушена в раменете глава, в случай че Лиъм погледне през предния прозорец. Сърцето ми бие тежко и кара главата ми да се върти. Щом стигам до пивницата, се облягам на тухлената стена отвън, отварям дневника, прелиствам страниците и виждам тук-там цифри, дати и бележки. Написано е с това, което би трябвало да е почеркът на Лиъм — чист и равномерен, но една страница привлича погледа ми. Самите думи са ми познати — странни, прости истории, но болезнено познати.
Една вечер Лисицата и Змията искаха да поиграят на игра с пръчки. Но човекът в кулата каза „не“. Лисицата бе толкова ядосана, че разби бокала си на прах и Змията го накара да избухне в пламъци…
Поглъщам страницата. Думите се стопяват една в друга и върху мен, горещи и засъхващи като восък, капещ от свещ. Когато разбирам, че поради някаква причина плача, аз не изтривам сълзите си.
Аз ще освободя и двама ни — каза Змията. — Трябва само да ми вярваш…
Истории. Това са моите истории, моите игри от детството. За какво изобщо са му потребни на Лиъм? Трябва ли да ми отнеме всичко, което някога съм притежавала?
И тогава чувам гласа на Ина зад гърба си, викаща ме по име. Надзъртам и установявам, че тя и Каро излизат от пивницата.
Светкавично пъхвам книгата в един вътрешен джоб на наметалото си. Ина и Каро бързат загрижени към мен. Ина забелязва сълзите по лицето ми и взима ръцете ми в своите. Но Каро гледа изпитателно към нещо над рамото ми.
Проследявам погледа й и съзирам как Лиъм крачи наперено към нас през снега. Сърцето ми се свива — сигурно е разбрал, че бележникът му е изчезнал и че съм излъгала. Започвам да обмислям друга лъжа в главата си, не желаейки Ина и Каро да разберат какво съм направила. Но той само спира на няколко стъпки от нас и се покланя ниско.