Никога не съм била навън толкова късно и негодуванието ми към Каро и Ина се разраства. И още нещо — не мога да спра да надничам нервно през рамото си през няколко минути, търсейки Лиъм Гърлинг.
Ала улиците остават все така празни, слаб ветрей свири покрай заспалите сгради. Струва ми се нередно да чукаме на нечия врата посред нощ, но Каро ни уверява, че вещицата приема по всяко време. Стига човек да може да си плати, казва тя.
След доста дълго, както ми се струва, вратата се отваря и се показва дребна, прегърбена стара жена със сива коса, стигаща до кръста й. Облечена е в дрипава рокля с кръпки, наподобяваща донякъде тази на лейди Сида от Евърлес — в стил отпреди стотина години, но щом поглеждам към предполагаемата според Каро по-незначителна магьосница, мога веднага да кажа, че тя е по-скоро като мен, отколкото като главата на семейство Гърлинг. На обичайна възраст е, лицето й е почерняло от слънцето и е набраздено от тежестта на годините, макар че го е избелила с пудра и е боядисала устните си в кървавочервен цвят.
Струва ми се пределно ясно, че е измамница, но до мен Ина изглежда леко уплашена. Тя предприема мъничка крачка напред.
— Бихме искали да осъществим кръвна регресия.
Жената ни измерва с очи, а погледът й шари по хубавите ни дрехи, копчета и дантели, след което се задържа за миг върху красивото лице на Ина. Най-сетне тя се отдръпва и ни посочва с жест да влезем.
— Последвайте ме — казва тя.
Ина се вкопчва в ръката на Каро и независимо от мрачното си настроение чувствам как ъгълчетата на устните ми потрепват. Може би и аз трябва да съм уплашена, но от превзетия акцент на жената — груб говор от Лаиста, сблъскващ се с престорени аристократични трели — ме напушва смях. Улавям погледа на Каро, след като е проучила с вирната вежда сноповете листа, наредени по стените.
Вещицата ни води по мрачен коридор и ни вкарва в малка, тъмна стая, претъпкана с лични вещи и странни джунджурии — купчини от вехти, подвързани с кожа книги в ъглите; подпрени на стените маслени картини; миниатюрни и чудновати на вид метални измишльотини, висящи на тел от тавана — медна птица с едночасова монета в човката; фигура на жена, чието тяло е пясъчен часовник. Ина се протяга и докосва металната й ръка. Пясъкът, събран в торса й, изтича през талията й. Стаята е осветена само от редица свещи, разположени на стратегически места; всяка необикновена форма и остър ъгъл се уголемяват, простирайки се като сиви сенки по стените.
Въздухът е натежал от сладникавия мирис на тамян, който кара стомаха ми да се бунтува, а някаква маса в средата на стаята е покрита с ефирна, полупрозрачна тъкан. Всичко е прекалено съвършено и специално подредено — портрет на стаята на една селска вещица.
Трите оставаме на прага в очакване вещицата да ни каже какво да правим, докато тя се приближава плавно към масата. Ина пристъпва напред, но след това се поколебава и надниква към нас.
— Някоя от вас ще дойде ли първа? — пита тя, дарявайки ни с най-подкупващата си усмивка.
Двете с Каро се споглеждаме и тя се смръщва леко, а очите й са широко отворени. Въздишам. Ако и двете ми приятелки се страхуват от тази шарлатанка, то аз ще мина първа, ако ще да е единствено, за да се върнем по-скоро в Евърлес. Може би първата ми крачка ще докаже, че всичко това е фарс. Пристъпвам напред.
Жената донякъде нетърпеливо ми посочва да седна на една възглавница до масата. Надзъртам към Каро и Ина — Каро е свъсила вежди, оглеждайки вещицата, Ина вдига рамене към мен в някакво „защо не?“. Настанявам се колебливо, а възрастната жена се стоварва срещу мен. Тя изважда мъничко шише, пълно с мътна тъмна течност, и стомахът ми се свива. Изпила съм повече от достатъчно тайнствени течности за една нощ.
— Това е отвара на подправеното време — казва тя, сякаш изреченото обяснява нещо. — Времето, влизащо в кръвта ти, ще подмами тялото ти да вярва, че отново си малка, и ще позволи на спомените, потънали дълбоко в съзнанието ти, да изплуват на повърхността.
Искам да се върна в Евърлес, ето защо махам тапата на шишето и почти започва да ми се гади, когато разпознавам миризмата на мава, разнасяща се от лилаво-черната течност вътре. Вещицата забелязва и се намръщва.
— Това е алхимична смес — допълва тя, забравяйки за момент да звучи мистериозно. — Нужно е да е силна, за да те откъсне от настоящото време.
Спирам за секунда, преди да надигна чашата по-близо до лицето си, и отпивам колкото е възможно по-нищожна глътка. Вкусът е като на вкиснат сок от мава, може би смесен с мед, за да маскира разваленото.
Докато насила изпивам другата част от течността, жената взима някакъв прашен том от една от купчините около себе си. Слага го на масата, отваря го на една страница с отметки и започва да чете. Гласът й, твърде тих, за да го чуя добре, звучи на език, напомнящ на стар семперански, но не е, не съвсем — долавям ехото на думи, които разпознавам: време и кръв, и връщам се, ала те са потопени в нещо различно, ритмично и по-древно.