21
Събуждам се и жадно поемам въздух.
Уханието в дома на селската вещица ме пресища до втръсване, но аз го вдишвам, сякаш са ме извадили от дълбока вода. Старата жена от другата страна на масата ме зяпа изумено. Кръвта се е оттеглила от лицето на Ина, а Каро ме гледа, като че съм някоя непозната. Виждам бялото, превзело почти изцяло крайчетата на очите й.
Нещо капе в скута ми — шишето с отвара, което сигурно съм съборила в транса си. Някакво тъмно, ароматно петно се разлива върху плота на масата.
Проговарям, а гласът ми звучи дрезгаво:
— Какво стана?
Вещицата не отвръща. Но явно се посъвзема малко, протяга се, изправя шишето и течността спира да се излива, бълбукайки върху масата.
Ина е тази, която прекъсва мълчанието.
— Ти говореше — казва тя с ококорени очи. — Ние… ние не можахме да разберем всичко. Някои думи не звучаха като семперански.
Ледена тръпка се спуска по гръбнака ми и аз се отдръпвам от масата.
— Съжалявам, че изпоцапах тук.
— Няма нищо — казва старицата и видът й е по-блед от преди. След един безкрайно проточил се момент тя само кимва и издърпва изцапаната покривка от масата. — Желае ли някой от вас да пробва? — Пита тя, поглеждайки към Каро и Ина, като забравя да използва превзетия си акцент. Звучи като която и да било възрастна жена от западналата част на града, а гласът й е сипкав и малко уплашен.
Каро веднага поклаща отрицателно глава, но Ина надзърта към мен, после към вещицата и пак се обръща към мен. Мога да прочета желанието в широко отворените й очи и треперещите й ръце — също както пред портите на сиропиталището онзи ден. Може би Ина е способна да долови, че и двете споделяме този поглъщащ, фатален копнеж да опознаем себе си, да разберем откъде сме дошли, дори и ако историята се окаже нелицеприятна.
Тя кимва бавно. Приближава се и заема мястото ми на масата срещу вещицата.
Все още чувствам краката си потръпващи и несигурни, но се отдръпвам и се изправям до Каро, която се е облегнала на стената и наблюдава със скръстени на гърдите ръце, а примигващата светлина от свещите кара очите й да изглеждат още по-огромни и по-тъмни. Докато Ина отпива от бутилката и старицата чете от книгата, аз се навеждам към ухото на Каро.
— Смяташ ли, че това е истинско? — питам аз тихо. Не съм убедена какво искам повече: да мисля, че онова, което току-що видях, е плод на въображението ми, или че е истина.
Очите на Каро се стрелват към мен, а веждите й се сключват.
— Ако не си се преструвала… — прошепва тя.
Аз поклащам енергично глава.
— В напитката може да има опиати и това да е било халюцинация — тя надниква към Ина. — Скоро ще узнаем.
Не ми бе хрумнало подобно нещо и кожата ми настръхва от тази идея и от сдържаните думи на Каро. И двете се извръщаме към масата едновременно, където Ина вече е отпила от зеленото шише.
Ала от изражението върху лицето на принцесата — тя се мръщи, а челото й се сбърчва съсредоточено, както и от показно сгънатите в скута й ръце, става ясно, че не преживява нищо. Каро наблюдава преценяващо, а погледът й се мести между Ина и старата жена. Жената също гледа, като от време на време стрелва бегло Ина. Интонацията на гласа й се извисява и спада, докато чете текста, но Ина не върши нищо необичайно.
След малко думите на жената се изчерпват. Ина отваря очи и гледа както разочаровано, така и облекчено.
— Нищо ли, Ина? — пита Каро.
Ина поглежда надолу към ръцете си.
— Нищо.
За момент всички застиваме в мълчание. Настроението в стаята сега е различно, дори Каро и Ина май приемат, че това вече не е игра. Сетне Каро се размърдва и посяга към колана си.
Тя изважда три едночасови монети и ги подава на вещицата.
Небето отвъд прозореца започва леко да просветлява над улиците на Лаиста.
Щом излизаме навън, вещицата ме хваща за ръката, а костеливите й пръсти се забиват в плътта ми.
— Можеш ли да останеш още секунда, за да ми помогнеш да изчистя това петно, скъпа? — Очите й, доста зачервени и настойчиви, се впиват в моите.
Каро и Ина спират и надзъртат назад към мен. Показвам им вратата.
— Ще дойда след минута.
Когато вратата се затваря зад тях, аз се обръщам към старицата вещица. Имам нелогичното, ужасно чувство, че знам какво ще ми каже тя. Но въпреки това питам:
— Какво има?
Тя пуска ръката ми и когато заговаря, зарязва всякакви превземки, които демонстрираше по-рано заради Каро и Ина. Думите й, насочени към мен, са ясни и директни, изречени с произношението, с което съм израснала.