— Предполагам, вече си се досетила, че всичко, което правя, е спектакъл, момиче. Няма нищо специално в онази книга, нито в стихотворението, което прочетох. — Тя върти между пръстите си монетите, които Каро й даде, подобно на носещи късмет амулети.
Стомахът ми натежава като олово. Заподозряла бях нещо такова, но съвсем друго е да го чуя, да го науча със сигурност. И…
— Ами питието?
— Мава с мед и малко мейдъл — казва тя. — Това е всичко.
Усещам се замаяна.
— Значи, връщането там е било…
— Не знам — казва тя. — Ала не беше мое дело.
Когато вече се озоваваме в Евърлес, ние се държим една за друга, олюлявайки се леко, докато се отправяме към стаята на Ина с намерението да се строполим в грамадното й легло. Главата ми се върти с виденията от къщата на вещицата и последвалите й думи. Бележникът на Лиъм, който се притиска към кожата ми под наметалото, сега ми изглежда тривиален.
Но след като Ина отключва вратата на стаята си, тя се заковава на прага. Блъскам се в гърба й и кръвта ми се превръща в мразовита вода, когато поглеждам през рамото й и съзирам Кралицата, която чака там в тъмното. Силуетът й се издига издължен и изправен. Косата й, сплетена в обикновена плитка на гърба й, няма нищо общо със сплъстената, рошава грива, която бях видяла по-рано.
Кралицата е бляскава и страховита.
— Ваше Величество — изписква Ина и дори тя изглежда разтреперана от ужас при видението. — Какво правите тук?
— Това е неуместен въпрос — очите на Кралицата сякаш гледат право през Ина, но вместо нея прогарят мен. До мен Каро има такъв вид, сякаш ще й прилошее. — Елате с мен — изрича монотонно Кралицата. — Всички.
Ние безпомощно я следваме до една оскъдно обзаведена странична стая, само с маса и няколко стола, където Ина би могла да се храни, когато няма настроение да слезе в трапезарията. Но когато Кралицата сяда на един от столовете и забива поглед в нас, тя изглежда също толкова царствено и заплашително, като че седи на трона в морския си дворец. Тя насочва пламтящите си очи най-напред към Ина.
— За да изкупиш вината за глупостите си, двамата с лорд Роан ще пътувате с мен до статуята на Магьосницата в Тилден утре и ще я помолиш за прошка. — Потръпвам при спомена за статуята в моето видение. — А вие двете… — свивам се, когато очите й се застопоряват върху мен като два огнени лъча, — … утре няма да напускате Евърлес. Ще се разправям с вас, когато се върна.
Каро и Ина свеждат главите си, ето защо и аз следвам примера им.
— Да, Ваше Величество — казва Каро с най-неуловимия си шепот.
— Ще се поправим — добавя Ина. Усещам я как трепери.
Щом Кралицата ни напуска, ние се събличаме безмълвно, измиваме лицата си и нахлузваме нощниците си. Срамът е изпепелил и последните късчета от опиянението ми, оставяйки ме празна и изцедена. Поглеждайки към Каро и Ина, мога да позная по бледите им лица и хлътнали очи, че и те се чувстват по същия начин.
Ина, която е между мен и Каро, заспива почти на мига, щом главата й докосва възглавницата, но аз чувам лекото безсънно дишане на Каро от другата страна на леглото, и то както ми се струва — доста дълго време. Все още държа тетрадката скрита под нощницата си и въпреки изтощението си нямам търпение да я извадя и да прочета още от чудноватите истории в нея. Но поради някаква причина думите, изписани на страницата, ми се струват тайни, прекалено интимни дори и за пред Каро.
— Съжалявам, че не ти казах истината за баща ми — казвам възможно най-тихо аз. Тя не отговаря веднага, но дишането й се променя, затова знам, че ме чува.
— Всичко е наред — отвръща тя най-накрая. — Тайната си е твоя и от теб зависи дали да я споделиш. Не трябваше да се разстройвам толкова от нея.
Тя замлъква и тъкмо допускам, че е заспала, когато отново заговаря:
— Съжалявам, че те забърках в това — казва тя. „В какво?“ — ще ми се да попитам, ала не го правя. — Стражите няма да са до такава степен нащрек утре, след като Кралицата замине. — Продължава тя. — Ще отидем до трезора и ще потърсим вещите на баща ти.
— Казах ти… — протестирам меко аз. — Наистина не е необходимо да го правим. Не биваше изобщо да го споменавам.
— Ще го обсъдим утре тогава. Предстои ни дълъг ден — казва тя с натежал за сън глас. След което се пресяга над тялото на Ина и сплита пръстите си с моите. — Утре, Джулс.
Каро се обръща и дръпва одеялото нагоре. Веднага, щом се уверявам, че диша дълбоко, изваждам бележника и го вдигам към оскъдната лунна светлина, изливаща се върху леглото през един малък прозорец, и се опитвам да проумея думите на Лиъм. Но първите няколко страници, които отгръщам, са посветени на търговските дела на Евърлес — цифри и графики, както и досадни бележки за размера на внесените данъци или платените дългове — и аз усещам как клепачите ми се плъзват надолу. На всеки няколко страници прихващам фрагмент от нещо — лисица, змия — преди сънят да ме повали.