Щом Уик хваща ръката ми и я поставя върху масата, аз стисвам устните си и захапвам бузата си отвътре. Каро рискува всичко заради мен. Да се опита да ми донесе нещо, каквото и да е, принадлежало на баща ми. Някаква мъничка частица от спомен. Един крехък акт на справедливост. Моя е вината за онова, което се разигра с нея. Мой дълг е да я спася.
Очаквам Уик да каже нещо, да се пробва да ме успокои, преди да разреже плътта ми, но той е пределно делови.
— Колко? — пита ме той.
— Какво?
— Колко време искаш да ти източа? — повтаря нетърпеливо.
Гласът ми пресилва, когато казвам:
— Четирийсет години.
Лицето на Уик се изопва от потрес, а сетне от неодобрение.
— Ти се шегуваш — казва той. — На колко години си?
— На седемнайсет.
Целият ми живот се разгръща в съзнанието ми, седемнайсет години, изпълнени със спомени и болка… и всичко, което ме прави това, което съм. За част от секундата спирам да мисля за Евърлес или за Кралицата, или за тъмнината, или за каквото и да било друго, освен за дребните, скъпоценни моменти на чиста радост: ръката на Роан, която държа здраво в своята, детския писклив смях, усмивката на Амма, когато отпраща Джейкъб, мириса на въглени, докато баща ми укротява косата ми с пръсти и с панделка.
Всичко това ще ми принадлежи винаги, но какви моменти се каня да пролея с кръвта си и колко ще ми останат, ако изобщо се случи?
— Най-напред ще трябва да измеря времето в кръвта ти — казва Уик, очевидно съзирайки решимостта върху лицето ми. — Не желая никой да умира на масата ми.
Кимвам мълчаливо. Сърцето ми бие ускорено, пулсът ми блъска като чук в китката и гърлото ми, колкото и да се мъча да го успокоя. Сякаш кръвта ми се страхува да ме напусне. Ала Уик просто поклаща уморено главата си и снижава ножа.
— Не гледай — казва той.
Гледам, та как бих могла да не го сторя? Ахвам и потрепервам, докато той убожда пръста ми с върха на ножа, улавяйки капката кръв в стъклено шишенце. Той се обръща и аз наблюдавам потресена и омагьосана, докато се занимава със струпаните инструменти върху импровизирания плот на масата. Разполага с някакво приспособление, състоящо се от миниатюрна стъклена чиния, закрепена с тел над една свещ, и ето че запалва свещта, капвайки капката кръв в чинията. Накрая поръсва в кръвта щипка зелен прах — и двамата се взираме, докато сместа съска и пуши. Той проверява един часовник на кръста си и аз се подвоумявам каква част от това е представление и каква е истинска алхимия.
Сместа от кръв и прах в чинията се възпламенява и започва да гори с малък, устойчив пламък, като че на върха на клечка кибрит. Уик го разучава с делови вид, местейки припряно очи между пламъка и хронометъра си. Но докато секундите цъкат, той бавно сваля часовника си и една дълбока бръчка набраздява лицето му. Въпреки че никога преди не съм била свидетел на източване на време, разбирам по вида му, че нещо не е наред.
— Какво има? — гласът ми се извисява, докато се старая да разтълкувам израза върху лицето му.
Той поклаща глава.
— Дай ми ръката си — казва той.
Неохотно протягам ръката си и той изстисква още една капка кръв от върха на пръста ми. Повтаря процеса, смесва кръвта ми с праха на ново място в чинията и я запалва, ала резултатът е същият. Той гледа объркано, докато двата пламъка горят и горят.
— Какво става? — гласът ми трепери от страх и отчаяние. — Какво не е наред?
Уик стисва устните си замислено. А накрая заявява:
— Би трябвало да изгори. Това ще ни каже приблизително колко време ти остава. Например, ако изгори бързо, може да имаш по-малко от година.
Значи… би трябвало да имам дълъг живот. Това е известно успокоение.
— Явно бих могла да живея дълго. Мога да си позволя четирийсет години.
Може би някога ще мога да ги спечеля обратно или поне част от тях.
— Никой не може да си позволи четирийсет години — отвръща рязко Уик, все още вторачен в пламъка на свещта.
С крайчеца на окото си забелязвам един старец от опашката, който се взира любопитно в нас. Потръпвам, нетърпелива да се върна зад стените на Евърлес.
— Това не е добре — той вдига джобния си часовник и чуква с пръст по стъкления му циферблат. — Трябваше да е спрял досега, дори ако доживееш до сто години… Може би нещо не е наред с моя прах.
Уик изважда втори комплект инструменти и преди да осъзная какво върши, убожда с ножа собствения си пръст. Въобще не се занимава с шишенцето, а просто капва капката кръв върху чинията, поръсва праха и запалва свещта. Кръвта се запалва.