Докато двамата с него гледаме, усещам, че броя — едно, две, три, четири, пет, шест — и пламъкът угасва по средата на седем. Уик примигва.
— Виждаш ли — подема той без никакво чувство. — Предполагам, петнайсет години.
Не знам как да реагирам на чутото — привидното безгрижие на Уик относно времето на собствената му смърт — но очите ми се връщат към собствената ми кръв, която все още гори. Уик ме зяпа с подозрение и недоверие, изписани върху лицето му, устните му са сключени, а ръцете му са скръстени на гърдите. Установявам, че около нас още няколко души в дюкяна стоят неподвижно и наблюдават.
— Не разбирам — казвам изнемощяло аз. Дали не ме смята за някоя Гърлинг, в чиято кръв текат стотици години живот? — Аз не съм… аз съм от Крофтън. Никога не съм приемала време, нито веднъж.
Той повдига вежди, но докато секундите се отброяват, нещо в лицето ми го кара да омекне.
— Може би нещо не е наред с моите инструменти — казва той със съмнение.
— Но можеш ли все пак да източиш времето? — настоявам отчаяно аз. Дали четирийсетте години вече са били взети от кръвта на Каро? — То е за една моя приятелка. Тя се нуждае от него.
— Мога да пробвам — казва Уик след миг. Той преглежда инструментите си — набор от ножове и игли, които подтикват стомаха ми да се свива от гадене — и избира някакъв къс нож, изработен от синьо стъкло. След това вдига малка, потъмняла тенекиена чаша и избърсва двата предмета с кърпа. — Подай ръката си! — Нарежда той и аз се подчинявам, изпълнена внезапно с благодарност, че не съм яла тази сутрин. Стомахът ми се бунтува.
Уик навежда китката ми умело с обиграната си ръка, а с другата прави дълъг плитък разрез по кожата на дланта ми. Болката ме поразява секунда след бликналата кръв — тъничка огнена линия. Уик държи чашата под ръката ми и улавя струйката кръв в нея.
Докато червената течност се разпръсква по стъклото, силата ми започва да изтича от мен — много повече, отколкото предполага незначителното количество кръв в чашата. Имам чувството, че остарявам, дори само като седя на този стол и гледам смаяно как кръвта ми пълни чашата.
Когато тя се напълва, Уик накланя ръката ми, спира потока и отмества чашата настрана, преди да направи изкусна и чиста превръзка около ръката ми. Осъзнавам, че стискам масата с другата си ръка, за да се закрепя. Главата ми се върти, а аз оставам на стола, страхувайки се да се надигна, докато Уик продължава с процедурата си.
Наблюдавала съм процеса на превръщането на кръвта в пари, но сега ми се струва, че отнема цяла вечност. Сякаш попадам в някаква мъгла, докато гледам как той излива кръвта ми в чашата върху везната, ярка като рубини дори в този мрачен дюкян. Уик предпазливо добавя лъжица от някакъв прах, тъмен и сияен като обсидиан. Веднага, щом прахът влиза в контакт с кръвта ми, съдържанието на цялата чаша се възпламенява с лумнал бял пламък. Вълна от топлина ме блъсва в лицето заедно с миризмата на бакър.
Пламъкът гори ослепително известно време и сетне замира. Когато угасва, Уик взима чашата и я накланя, за да виждам. През чернотата в ъгълчетата на зрението ми все пак се вглеждам в светлата течност на дъното на чашата. Тя проблясва като разтопено масло, свети като живак, ако живакът бе червено-златист. Когато Уик помества чашата, течността се разтича в нея бавно като пчелен мед. Чисто време. Моето време.
— Сега ще го направя на монета — казва той с малко по-мил тон, след като съзира страданието ми. И взима друг предмет — тежък оловен блок, върху който забелязвам обърнати версии на герба на Кралицата — символа, който е върху всяка кръвна монета в Семпера. На бюрото му се намират калъпи за всички видове кръвно желязо — от мънички и тънки едночасови монети, обемни колкото нокътя на палеца ми, до този, който държи: матрица за едногодишни монети, с диаметър на всеки кръг почти толкова широк, колкото юмрука ми.
Уик внимателно налива малко от моето време в матрицата и аз съзерцавам, замаяна и пленена, как монетата се оформя пред очите ми, а металът изстива и се втвърдява още докато той го излива. Блокът има десет матрици; Уик запълва всяка от тях с разтопено време. На два пъти му се налага да спре, за да разтопи наново охладнялото ми време над пламъка.
— Върни се по-късно и ще източа още десет — казва той грубо. — Не искам да правя всичко наведнъж.
Когато приключва, първите монети са изстинали напълно и изглеждат точно като кръвните, които виждам всеки ден. Стомахът ми се преобръща, като си помисля, че за всяка монета, която някога съм похарчила, държала или дори докоснала, някой е трябвало да страда така, както аз страдам сега. Някой е трябвало да седне и да гледа как животът му изтича от него, за да се превърне в монета, с която да купи тънката ивица сушено месо за вечеря или халба бира, или сламен покрив над главата си.