Преди ръката й да стигне до масата, тя рязко спира. Стаята е душна от топлина, ръката й увисва изкривена насред въздуха, а пръстите й се разтварят и изпускат чашата, която пада с трясък върху дъските на пода. Каро се задъхва от болка и притиска ръка към гърлото си.
Навеждам се напред, а пулсът ми сякаш пробожда кръвта ми.
— Каро, какво не е наред? — Достатъчно ли бях разтопила кръвните монети? Бях ли сгрешила по някакъв начин в приготвянето им?
Каро отваря и затваря уста, но от нея не излиза и звук. Изглежда като да не може да диша; лицето й се изкривява от болка и тя се вдървява, а после започва да се мята в чаршафите, да пръска слюнка и да се дави. Звуците са резки и настойчиви, като безполезни вдишвания, които са прерязани, преди въздухът да достигне дробовете й. Лицето й става яркочервено, а очите й се изцъклят.
Тя се задушава.
— Каро — чувам как собственият ми глас я вика. Паниката набъбва в гърлото ми и обхващам главата й с една ръка, а с другата насила отварям челюстта й. Нещо блести навътре в гърлото й.
Треперейки от страх, натискам главата на Каро настрани и бръквам с два пръста в устата й, но тя се съпротивлява и не смогвам да стигна до предмета, не мога да го измъкна. Каро се сгърчва, лицето й придобива все по-тъмно и по-тъмночервен цвят и аз долавям, че се моля на Магьосницата за живота й, крещейки вътре в себе си да побърза… да побърза на всяка цена. Сърцето ми бие толкова мощно, че ми се струва, че ще строши на парчета ребрата ми и ще изхвръкне през гърдите ми.
Очите на Каро се подбелват и тя се отпуска в ръцете ми.
Светът се смълчава.
Тя припада. Самата аз се задъхвам. Другата част от стаята е глуха, тишината е толкова гъста, че се настанява в мен като камък.
Поглеждам нагоре и почти надавам писък.
В този миг нищо в стаята не изглежда нередно и въпреки това нещо в нея се е преобразило в неистов ужас. Прозрачните завеси не помръдват от вятъра, а остават издути в изпъкналите си форми, сякаш са направени от лед. Едно отронващо се листенце от розата във вазата върху тоалетката на Каро е замръзнало във въздуха — на половината разстояние от земята.
А Каро не помръдва, липсва и най-бегло движение. Тялото й е застинало като на статуя — никакво потрепване в гърдите й, докато диша, дори не мигва. Объркаността на ситуацията кара космите на ръцете ми да настръхнат. Не знам дали тя е жива или мъртва. Докато гледам надолу към нея, забелязвам капчица пот, която блести върху бузата й. Тя е протекла, готова да капне от края на скулата й върху пода. Но не пада. И не пада. Едва когато я избърсвам с ръката си, тя се отронва, процеждайки се върху пода с осезаем в мъртвата тишина звук.
Обзема ме някаква неотменима увереност — студена и потресаваща. Нещо не е наред с времето.
Сред подобна тишина и неподвижност се чувствам по-сама, отколкото някога съм била, докато приятелката ми лежи мъртвешки вцепенена в ръцете ми. Не помръдва дори когато ридание, потискано преди това от адреналина, се изтръгва от гърдите ми.
Щом пускам Каро и се смъквам на колене до леглото й, тя пада отново върху възглавниците с яркочервено, но съвсем застинало лице. Дъските на пода изскърцват под тежестта ми, хлътналият дюшек пак заема формата си, когато отмествам тялото си от него, но всичко друго в стаята остава неподвижно, сякаш внезапно е обвито в стъкло. Случващото се е зашеметяващо, кошмарно и сълзите ми рукват — горещи и неудържими. Усещала съм времето да забавя своя ход и преди, но никога не е спирало напълно, както сега в това зловещо пространство, където аз съм единствената, способна да се движи. Ами ако и аз съм спряла като град Брайърсмор?
Страхът прочиства ума ми. Поемайки си дълбоко дъх, за да се овладея, аз се изправям и се навеждам над Каро. Хващам внимателно рамото и хълбока й и я обръщам на една страна. След това се качвам на леглото до нея и като си припомням някои отдавнашни наставления на Лора за оказване на помощ на задавили се хора, я удрям между лопатките на раменете й с дланта си.
Нищо не се променя. Окопитвам се и удрям наново, но по-силно. И пак, докато наскоро бинтованата ми ръка не закрещява от болка и не прокървява.
На четвъртия удар нещо поддава. Нещо смътно и златисто излита от устата на Каро — аз простенвам от шок и облекчение — и тогава то тупва върху дъските на пода с отекващ звук, преди да се търкулне под гардероба. Макар че очите ми са замъглени от пот и сълзи, то ми се струва по-голямо и по-тежко от едногодишна монета.