Сега не е толкова трудно да нанеса удар с ножа, острието свети ярко, не си спомням от какво, и аз го поставям над гърдите й, като се подпирам с лявата ръка върху ключицата й. Представям си я като карта, пътищата на вените й водят нагоре по ръцете й, през гърдите й, до светлото пространство на сърцето. Вместо пулс Каро излъчва някаква постоянна топлина, която безусловно пламти, когато тя е радостна или ядосана. Сега я усещам през кожата й, слаба, но е там, сякаш държа дланта си на няколко сантиметра от някоя свещ.
Стисвам очи и нанасям удар с острието. Все още замръзнала във времето, тя не издава звук и не помръдва, когато кинжалът потъва между ребрата й. Но знам, че ако отворя очи, ще видя мускули, кости и кръв. А сетне под тях нещо по-малко човешко.
Това е то. Изваждам ножа, налагайки си да не мисля за кръвта, и призовавам нагоре сърцето й.
Нещо докосва пръстите ми, издигайки се от нея. То е твърдо и гладко като стъкло, като бижу, а топлината, която излъчва, е почти непоносима. Ала когато обвивам пръстите си около формата на сърцето й, то е леко като въздух. Излиза лесно, сякаш винаги е чакало да протегна ръка и да го взема.
Когато долавям, че и последната му невидима нишка се откъсва от гърдите й, аз най-накрая се осмелявам да отворя очи. Нещото в ръцете ми напомня на скъпоценен камък, на съкровище, но блясъкът му кара всеки диамант, който съм зървала, да прилича на буца пръст. То е ярко, прекалено ярко, за да е просто отразена в стъкленото му тяло светлина от факлата. Не, сърцето на Каро излъчва светлина, както нормалното сърце би изливало кръв, течна и осезаема бяла светлина изпълва ръцете ми и…
Светлината, самата сила се топи в лъскаво златисто и червено, и в цветове, които не мога да назова, докато сърцето в ръката ми вече не е твърдо, а нещо по-скоро живо като същество — движещо се, с ластари от светлина и сила, преминаващи през пръстите ми. То гори, но аз вече почти не усещам болката, докато то потъва в кожата ми и в мен, топлината се излива в плътта ми и светлината грее през кожата ми. Сила. Повече, отколкото някога съм изпитвала, изпълвайки сърцето ми, силата на Каро и моята собствена се съединяват ведно, за да създадат нещо по-могъщо.
Аз ахвам. Толкова много енергия протича през мен. Лесно е, почти нищо не ми коства да излекувам раната в гърдите на Каро, ребрата, мускулите и кожата й се сплитат заедно без никаква следа, че отдолу няма нищо. После правя така, че кръвта около нас да изчезне, докато в стаята не остава и помен от червено, а само черно и сребристо. Ръцете ми треперят от сила, а не от слабост, докато обръщам обратно Каро настрана, сякаш нещо по-голямо от мен е хванато в капан под кожата ми и се мъчи да излезе.
Щом освобождавам нишките на времето, които държа и с които е стегната, раменете й започват да се издигат и отпускат така, като че изобщо нищо не се е случило, макар тя да изглежда може би малко по-бледа.
А сега трябва да създам оръжието. Инструмент на чистата любов.
Поглеждам лицето й и извиквам от дълбините на паметта си първия спомен, който имам за нея, едно малко личице, излизащо от тъмнината. Тя хвана ръката ми и между дланите ни прехвръкна искра. Първият път, когато силата ни беше споделена. Затваряйки очи, докато сърцето на Каро бие в мен, аз си представям спомена сам по себе си и го превръщам в материален, както лорд Евър ме научи да постъпвам с времето толкова отдавна. Представям си как го изваждам от ума си и по този начин навън от самото време, както изваждах часове, дни и години, за да помогна на Каро да ги вмъкне в кръвта.
Когато отварям очи, мога да го видя — леко проблясваща в бяло мъгла, преплетена с мълния. Вдигам кинжала и го завъртам, а споменът се събира около острието като паяжина. След миг той потъва през повърхността на метала, оставяйки само ярко сияние.
Момент след момент, образ след образ, спомен след спомен. Аз изваждам един по един спомените за нашето приятелство. Обвързвам ги с острието, което свети от тях.
Извиквам и спомените на Каро, спомените й за баща й. Ярка мъгла се издига от неподвижното й чело и се присъединява към моите спомени върху острието. Образи проблясват в ума ми и не знам дали виждам вътре спомените на Каро, или моите собствени, а съзнанието ми отчаяно се е вкопчило в ценните неща дори когато ги крада.
Най-накрая, когато се вглеждам надълбоко в собствения си ум, там няма нищо друго освен сенки и откъслечни образи, които чувствам, ала не разбирам.
И ето че щом надзъртам надолу към Каро, не усещам нищо. Знам, че тя е моя спътница, че сме прекарали много време тук заедно, подкрепяйки се една друга. Но също така си спомням и баща й, който се превърна в човек, държащ хората в плен… припомням си алчността му и това, че трябва да бъда достатъчно силна, за да му попреча да погълне животите на всички в Семпера.