— Какво е това? — разнася се шепнешком гласът ми.
— Магия — прозвучава радостно Лиъм. Той посочва назад към арката, през която сме влезли и на която се е материализирала една завеса. — Ако минеш през тази врата с някаква вещ, принадлежала на Алхимика, можеш да влезеш вътре… в това… — И той посочва с ръка около себе си, поне веднъж останал без думи.
Мисля си за застиналия град Брайърсмор, дванайсет часа назад от другия свят, за единствената му жителка, захваната в примка от живот и смърт като муха в кехлибар. Ала онова там беше страшно, гротескно. Това тук е някак мирно, правдиво. Спохожда ме същото усещане като да вляза в нашата топла колиба, за да избягам от виещия зимен вятър, когато живеех с татко в Крофтън.
— Открих това случайно, когато минах оттук с книгата ти — казва Лиъм малко смутено. — Надявам се, че всичко е наред.
— Наред? — повтарям аз объркана. — Защо да не е?
Той ме поглежда странно.
— Защото това е… бил е… твоят дом. Домът на Алхимика.
Поемам си дълбоко дъх, вдишвам миризмата на мястото, на хляба и цветята, и на нещо друго, нещо, което ми е болезнено познато. Спомням си, че съм чела за това място много отдавна, не съм сигурна дали в училището в Крофтън, или в библиотеката на Евърлес. Около двеста години, след като Кралицата отблъснала чуждестранното нашествие и се възкачила на престола, неравенството в Семпера се задълбочило, така че кръвното желязо вече не било бляскаво обещание, а смъртна присъда за бедните. Насред това група учени се опитали да освободят страната, отделяйки времето от кръвта. И Кралицата ги изгорила, за да отправи предупреждение както към жителите на Семпера, така и към пришълците, че тайните на кръвното време били само нейни.
Или само на Каро — отбелязвам наум аз. Кралицата не би изгорила това място, не би изгорила дома ми, освен ако не е било по нейна команда. Дали Каро се е опитвала да намери Алхимика, да открие мен преди толкова много години? Или просто се е мъчила да заличи от лицето на земята всяка следа от моето влияние, всичко, което съм обичала? В следващия миг загубата се разтваря в мен като кръвно желязо в чай. Чувствам се отново като в Крофтън, въздействието е притъпено от вековете, но все още е болезнено. Щастието ми от магията избледнява.
— Защо се нарича Крепостта на Крадеца? — ехото от гласа на жената в Крофтън, която крещеше към мен, пак изплува в ума ми, рефрен, който не мога да прогоня от главата си. Крадла. Змия. Убийца.
Лиъм примигва, сякаш прочита болката в очите ми.
— Не знам как е започнало — той говори бавно, като че подбира думите си предпазливо. — Но според един надпис на стената самият Алхимик също я е наричал така. И нейните последователи в своите писания. Тя — ти — си възродила името за себе си.
Думите разпалват дребна топлинка в гърдите ми като запалена клечка кибрит.
— Още нещо — казва Лиъм. Той посочва към стълбището, което се простира покрай стената в двете посоки. — Надолу то води до тунелите, така че можеш да обикаляш из Белууд, без да бъдеш забелязана. Учениците използват тунелите, но не често напоследък. — Той вдига ръка, сочейки нагоре. — А там… — На върха на стълбището вместо задънения край, който видях по-рано, се е материализирала дървена врата с бронзови орнаменти.
Без да дочака отговор, Лиъм ме повежда към стълбището и се изкачва нагоре. Изважда един древен, сложен ключ на кожена връв и ми го подава.
Нервност ме изпълва, когато го вземам. Завъртам ключа в ключалката, той проскърцва слабо, но се движи безпроблемно и аз минавам край Лиъм, за да вляза вътре. Отнема ми малко време да разпозная чувството като развълнувано очакване, толкова отдавна не съм имала нещо, от което да се усещам наистина щастлива. Сега се засилва чувството, че се връщам към нещо познато и обичано, и макар да знам, че трябва да бъда внимателна, не мога да не изтичам нагоре по стълбите, а пръстите ми се плъзват по стената, докато се изкачвам.
Стените и стълбищата са от каменни тухли, загладени с годините, и би трябвало да ги усещам студени, но всъщност не са. Топлата слънчева светлина се просмуква през мъничките прозорци, вградени в кръглите стени, и превръща прашинките във въздуха в злато. Чувствам това място като познато, чувствам го правилно, а нещо в гърдите ми набъбва жизнерадостно и ме тегли нагоре.
Гледката от върха ме кара да се закова на място, а Лиъм се блъсва в гърба ми миг по-късно. Озовали сме се в онова, което би трябвало да е една от трите кули, които зърнах по-рано — каменна стая, огряна от следобедната светлина.