Помещението е сухо и мирише на стара хартия и канела. Вместо прозорец — половината от стената е изчезнала, а нащърбените й ръбове разкриват гледка към червените тухлени сгради на Белууд и земеделските земи отвъд него, облени от слънцето в златисто. Не чувствам никакъв студ отвън. Вътре някакъв тъмночервен килим покрива пода, в средата на стаята има огромно легло, застлано с тъкан в зелено и златисто, а в основата на леглото има сандък, от който преливат дрехи. До една от стените има малък умивалник, а срещу друга — бюро. Подвързани с кожа книги са струпани произволно на пода.
— Как е възможно това? — гласът ми излиза като шепот. Лиъм ме отмества внимателно настрана, за да може да се вмъкне в стаята. Той застава до мен и се взира в заобикалящата ни обстановка с благоговение в очите.
— Погледни — хваща ме за ръката, карайки ме да потръпна, и ме дръпва леко към прозореца. Докато гледам навън, мога да разпозная мозайката от покриви на Монтмиър, както и поле, което току-що е започнало да се раззеленява. Лиъм вдига хванатите ни ръце и ги протяга заедно извън кулата. За секунда долавям хладовития ранен пролетен въздух, преди той бързо да дръпне ръцете ни назад.
— Това е твоята стая, Джулс — промълвява Лиъм. — Тук си построила дома си.
Едва смогвам да чуя гласа му от бученето в ушите си. Конкретните спомени ми убягват, завихряйки се извън възможността ми да ги докосна, но ето че чувството е налице — това е моят дом, тук съм в безопасност.
— Крепостта на Крадеца е изгоряла, но ти си съумяла да я запазиш такава, каквато е била през онзи ден — допълва Лиъм и от вълнение речта му се забързва, а очите му заблестяват. — Само хора, верни на Алхимика, които притежават нещо нейно, имат достъп тук. Аз имах книгата ти. Тук вътре винаги е пролет, никога не влизат дъжд и сняг. А ако погледнеш отвън, това е просто една руина.
— В капана на времето — казвам аз, учудвайки се, че някога съм успяла да сътворя такова нещо. Лиъм кимва. Най-накрая аз откъсвам очи от него и се озъртам наоколо. Всичко е чисто и — не е ново, но не е и древно, сякаш току-що съм излязла по някаква работа и сега се връщам у дома. У дома.
Цветът танцува буйно по бузите на Лиъм.
— Обикновено седях долу, понякога и четях. Аз… аз се надявам, че всичко е наред.
Отнема ми миг да прозра смисъла на думите му, а сетне избухвам в смях. Първоначално това ме стряска — толкова отдавна не съм се смяла, толкова дълго време е минало, откакто наистина съм била щастлива заради нещо. Очите на Лиъм се разширяват.
— Всичко е наред — казвам припряно аз. — Разбира се, че всичко е наред.
Усмивката му е леко посърнала и това неволно ми припомня изражението му, когато беше на девет години в Евърлес и местеше поглед от едно лице на друго, за да прецени реакцията на децата прислужници относно някакъв стар факт, който той бе изрекъл набързо. Винаги го бях смятала за надут заради това — провесваше знанията си над нас като кесия с кръвни монети, очаквайки да установи колко впечатлени сме всички — но като премисля отново спомена, виждам копнежа в очите на малкия Лиъм, желанието му за близост и общуване, което пламти там заедно с неговата несигурност.
— Чудесно е — додавам аз отривисто. — Харесва ми тук. Усещам го… безопасно.
Усмивката му става по-широка и кара нещо в гърдите ми да подскочи.
— Независимо че ми е неприятно да призная, че Илайъс е прав, но мисля, че е безопасно, Джулс — казва той. — Май Каро не знае, че нещо е останало.
Съумявам да потисна смеха си.
— Колко успокояващо! — осъзнавам, че Лиъм все още държи ръката ми. Гали с палеца си дланта ми толкова неуловимо, че не съм убедена дали не си въобразявам топлото докосване върху кожата си.
Гърлото ми се стяга. Вътре, сред безопасното пространство на тези стени, се чувствам като отскубната от времето, далече от обсега на Каро, невидима за всички в Семпера освен за Лиъм, който стои пред мен. Изведнъж напълно спонтанно ми се приисква да го притегля към себе си.
Нищо не се случва обаче и ме пробожда пристъп на глупаво разочарование. Дръпвам ръката си от неговата.
— Имали нещо тук, което да ни помогне да унищожим Каро?
Насилвам се да срещна очите му, когато той пак ми се усмихва.
— Може би. Искаш ли да видиш за какво дойдохме?
11
В долната стая аз седя на дървената маса, докато Лиъм крачи пред мен. Очите му светят по начина, по който изглеждат само когато обсъжда някаква история, както вече бях разбрала. Зад него виси един прост гоблен: обикновена, овехтяла карта на Семпера, изработена в синьо и златисто. Той се обръща към мен с разперени пред себе си ръце и видът му е такъв, все едно се намира в предната част на някоя класна стая и се кани да започне лекцията си. За миг отново съм на седем години и наблюдавам как много по-малкият Лиъм се тътри след Роан по моравата на Евърлес и разяснява някакъв тайнствен факт, а думите му биват отнесени от вятъра.