— С Илайъс събрахме сведения за Алхимика и Магьосницата през последните няколко години.
Усмивката на лицето му е широка. Странно е — толкова много радост в очите му, освободен е от навъсеността, която обикновено носи върху плещите си като палто. Не мога да се сдържа и усмивка дръпва нагоре ъгълчетата и на моята уста.
— Мислех, че се колебаеш дали да дойдеш тук.
— Е… победата над Магьосницата е загадка, нали? Загадките могат да се решат — прочиствайки гърлото си, той взема купчина хартия от една книжна лавица и се навежда пред мен, избутвайки чиниите настрана, преди внимателно да постави всяка страница върху масата. Някои от листовете са древни като книгата ми, други са по-нови, съдейки по свежестта на пергамента. Един от тях, представляващ груба илюстрация на лицето на някакво момиче — нито моето, нито на Каро — е надраскан на гърба на онова, което явно е данъчната книга на семейство Гърлинг.
Оглеждам разпилените страници, но забелязвам само рисунки и откъси от истории за Лисицата и Змията. В мен се вихри безпокойство, което пропъжда радостта, която почувствах, докато гледах труда на Лиъм.
— Какво би трябвало да видя тук?
Той посочва, а показалецът му прелита от страница на страница.
— Проучих ги отзад напред първоначално само заради тайната на Алхимика — изчервява се той, но продължава: — Ала след това открих повтаряща се особеност. Тук, тук и тук алхимичните символи за отрова и смърт са открити в писанията, които ти си оставила, или в други писмени сведения за познанието, които според мен се предават от Алхимика. — Пояснява той по-оживено, отколкото изглежда подходящо за разговор за отрова и смърт. — От това, което можем да съберем, всички те са от различни животи поне седем на брой. Предположихме, че това е информация, която си се опитвала да предадеш.
— Или да запомня — отвръщам автоматично аз, докато нещо в мен се раздвижва развълнувано.
Лиъм сбърчва чело, подемайки наново:
— Символите… те продължават да се появяват в истории, които разказват за смъртта на Лисицата.
Изпитвам някакво странно чувство — завист? — наред с прилив на увереност.
— Не си спомням да съм съчинявала истории за смъртта на Лисицата, но това може да означава само, че съм права. Аз съм мислила за смъртта на Лисицата. Смъртта на Магьосницата.
Лиъм сяда назад върху петите си.
— Тази история разказва за нокътя на хрътка, който пронизва скривалището на Лисицата. Тази е за един зъб, който отнема живота й с едно-единствено ухапване. Което пък не е толкова интересно, докато не узнаеш, че на изискан семперански език една и съща дума се е използвала и за зъб и за животински нокът, което означава, че може би са имали предвид едно и също нещо. Те просто са преведени по различен начин от учените, които са работили върху тях.
Той ме гледа в очакване, но аз не казвам нищо, замаяна от стоварилата се върху мен информация. Спотайва се и горчивина, която се събира толкова бързо в гърдите ми, че се страхувам да проговоря. През цялото това време, докато с татко живеехме ден за ден, от едно хранене до следващото, Лиъм е седял тук, изследвайки моята тайна и тайната на Магьосницата, която ме преследваше из Семпера, обвита в мъчно разбираеми символи и пластове от тайни. Той знае повече за Алхимика, отколкото аз — напомням си тягостно.
— Има още — обажда се той колебливо.
— Чудесно — промърморвам аз.
Лиъм вече се придвижва към стената, където предпазливо отдръпва гоблена. Каменната стена под него е гладка, тоест гладка с изключение на нещо, издълбано в нея. Древен глиф, странен и все пак някак познат, груба форма на кръг с излизащи от него детайли и заврънкулки. Разпознаването ме пронизва. Аз ставам и се приближавам към него.
От по-близко разстояние виждам, че глифът няма само една форма, а няколко, усукани в невъзможен лабиринт от извивки, спирали и остри ъгли. Обикновените кръгове и квадрати се превръщат в начупени линии, избухващи в символи, които са — или биха могли да бъдат, доколкото знам — на дребен семперански. Всички форми са подредени една върху друга толкова сложно — като преплетени бодли и сламки в птиче гнездо — и се свързват, за да образуват монолитната триизмерна форма, която бях съзряла отдалече. С почти притиснат към нея нос забелязвам, че деликатните линии всъщност са изсечени от камъка. Инструментът трябва да е бил невъзможно малък и остър. Във вътрешността на всяка вдлъбнатина има фин златен прашец, който кара глифа да блести меко на светлината, проникваща през прозореца.