Зрението ми се избистря. Вдишвам миризмата на нещо остро и сладко. Лиъм не е там. Крепостта на Крадеца е цяла, но й липсва блясъкът, който имаше преди малко, а светлината извън прозорците съответства на светлината вътре. Изглежда някак по-реално. И навсякъде около мен има хора. Мъже и жени в одежди с багрите на скъпоценни камъни.
И те са в хаос.
Тичат, крещят, издърпват книги и свитъци от рафтовете и ги пъхат под наметалата си, скупчват се около прозореца, за да гледат навън в нощта. До вратата един тъмнокож старец раздава мечове на хората, докато те минават, а близо до мен една изнурена, но с блеснали очи млада жена стои до някаква маса, а ръцете й треперят, докато увива стъклени буркани в кърпи и ги прибира в торба от зебло. Докато се взирам втренчено натам, по бузата й се стича сълза.
Какво се случва? — опитвам се да попитам, но думите излизат разкривени и приглушени, като че говоря под водата. Въпреки това жената се обръща рязко към мен и протяга ръка да ми помогне да се изправя.
— Трябва да тръгваме, милейди — казва тя, а гласът й е дрезгав от страх и сълзи. — Тя е тук. Магьосницата.
На долния етаж се разнася силен трясък, някой пищи. И през отворената врата усещам миризмата на дим, виещ се нагоре по стълбите.
Запомни — мисля трескаво, докато паниката ме пронизва, преди да успея дори да регистрирам онова, което трябва да се запомни — паника, защото знам, че Магьосницата е тук за мен и че няма да изляза жива от портите на Белууд. Наблюдавам как собствените ми ръце се протягат към каменната стена, долавям болката, докато наново и наново проследявам символите с пръстите си, докато кожата ми не се разранява и не започва да кърви, а кръвта ми разтваря камъка под пръстите ми във формата на послание. Вода. Олово. Рубин. Зло. Оръжие. Нокът.
Окървавеният ми пръст понечва да проследи още един знак във формата на полумесец и спира.
Обръщам се, за да се изправя срещу Магьосницата. Разпуснатата й тъмна коса е оплетена от кръв и пепел, макар че една синя копринена панделка се усуква през нея като змия. Погледът ми попада там, където роклята й е разкъсана, разкривайки резка от белязана кожа — розова, назъбена и крещяща — право над сърцето й. Белегът проблясва в засилващата се топлина.
— Помисли си, че можеш да избягаш? — Каро изръмжава и се хвърля към мен, дръпва синята панделка от косата си и я увива около врата ми с плавно движение.
А после…
Мрак, празнота. Аз съм някъде другаде, въпреки че пространството около мен е толкова тъмно, че изглежда така, сякаш съм никъде.
Болка избухва в тялото ми. Горещина пулсира в дланта ми — пронизваща и упорита. Надзъртам надолу и разтварям пръстите си. Болезнения си юмрук. Едновременно кървящ и пулсиращ.
Държа някакво кървавочервено бижу с големината на монета, равняваща се на година време, заострено в единия край, сякаш съм го изтръгнала от гигантски звяр. Скъпоценният камък е обвит от каменна змия, която се развива в някаква дръжка. Кинжал. Нокът. Зъб. Оръжие. Връхлитат ме поравно и ужас, и благоговение. Скъпоценният камък разпръсва пурпурна светлина върху пръстите ми, сякаш действително кърви в ръката ми. Вглеждайки се настойчиво в светлината, танцуваща върху острието, забелязвам едно отражение, което ми се усмихва…
Не. Каро ми се усмихва. Лицето на Магьосницата, пречупено дузина пъти в огледалната повърхност на кинжала.
И… Каро е там, наистина е там. На земята под мен, с отметната назад глава, с широко отворени очи.
Аз сторих това.
И сега трябва да го скрия, да го опазя. Запомни. Трябва да бягам…
Нечия невидима ръка сграбчва моята и аз изпищявам.
— Джулс! — изревава някой. Глас на момче, на познат. Писъкът и ревът стихват в главата ми, мракът се разтваря в бледа светлина и стаята изплува на фокус…
Но сега е тиха, празна… с изключение на двама ни с Лиъм.
Лиъм се вторачва надолу към мен с ококорени очи и бледо изражение, но не гледа в лицето ми. Проследявам погледа му до собствените си ръце и вълна от шок минава през мен точно преди болката да ме застигне. Пръстите ми са окървавени, ноктите начупени. Юмруците ми са стиснати до бяло, с червени ивици точно както бяха във видението ми. Бавно, докато сърцето ми бие силно, аз разтварям ръката си…
За да се разкрие… Нищо. Само въздух.
12
Разочарование нахлува в гърдите ми, толкова внезапно и мощно, че трябва да положа усилие да сдържа риданието си. На колене съм до масата, треперя и мразя факта колко лесно видението открадна уюта и топлината на Крепостта на Крадеца. Стомахът ми се свива. Лиъм прикляка до мен и погалва рамото ми с ръка. Трябва да го отблъсна, но не мога. И не го правя.