— Какво стана? Какво видя? — пита нежно той.
Но думите се носят около мен като вятър, без да попият в съзнанието ми. Чувствам се толкова натежала и объркана, както когато се събуждам от сън през деня, за да установя, че дневната светлина е избледняла в здрач. Паникьосаните лица на хората от съня ми — по-нископоставени алхимици осъзнавам аз, мои последователи — проблясват в ума ми. Магьосницата дойде тук, в Крепостта на Крадеца, за да ме преследва. Обви лентата си около врата ми, опитвайки се да ме удуши. Дали успя? Колко от алхимиците са избягали? Колко са загинали от дима на Магьосницата?
Дишам тежко, пресекливо. Лиъм ме обгръща с ръка и ме придърпва към себе си, разкопчава наметалото си и го оправя така, че то да ме завие като одеяло. Затопля ме, скрива ме. Не осъзнавам до този момент, че замръзвам и треперя неудържимо. Сърцето на Лиъм отново бие до мен; този път усещам напрежението в мускулите му, приглушения порой от думи, които трябва да ме утешат. Трябва да се отдръпна, знам, но имам чувството, че ще се разпадна на парчета, ако го сторя. Крепостта на Крадеца — моят дом — разигра пред мен своето обещание за разбулване само за да го грабне обратно.
— Всичко е наред — промърморва Лиъм в косата ми. Придърпва ме още по-плътно до себе си, въпреки че вече съм престанала да треперя, и обвива и другата си ръка около мен, сякаш може да ме защити от злото. Все още долавям напрежението в него, но в тялото му има и топлина, която измества студения възел на страха, загнездил се в гърдите ми.
Из ума ми сноват образи, всеки от тях връхлита внезапно предишния и го измества, а после следващия и следващия, прехвърчат зад затворените ми клепачи толкова стремително, колкото и цветните книжки с движещи се картинки, които Роан Гърлинг имаше, когато бяхме деца. Опитвам се да ги подредя, да проумея смисъла на онова, което току-що съм видяла. До мен Лиъм стои мълчаливо. Никой от нас не помръдва и за няколко минути се възцарява тишина. Когато проговарям, то е, за да кажа:
— Съзрях нещо. Някакво оръжие.
Очите му се разширяват.
— Оръжие?
— Да — поглеждам надолу към ръката си, все още с остатъчно очакване кинжалът със скъпоценния камък да е там. Стряскам се, като си спомням Каро в нозете ми с разкривена от писък уста. Същият образ, който видях, след като я намушках с ножа в градините на Шорхейвън. — Не знам какво представляваше кинжалът или откъде се взе, но аз го почувствах. Беше толкова истински, колкото да се държа за…
Спирам внезапно, когато осъзнавам, че съм хванала ръката на Лиъм, за да го убедя в думите си. Бързо издърпвам пръстите си от неговите. Измъквайки се леко от закрилата на наметалото му, аз посочвам към разпръснатите пред нас хартии, а след това към блестящия глиф на стената.
— Ами ако това е оръжието, което си отбелязал в документите си? Символът на стената… — извръщам се, за да погледна златния глиф, издълбан в камъка. — Защо иначе ще имам такова ясно видение с него?
Лиъм мълчи няколко секунди, преди да кимне, прочиствайки гърлото си.
— Предполагам, че е възможно. Може би е нещо, което си създала в някой минал живот. Тук ли е?
Издишвам рязко. Вълнението от това, което видях, и разочарованието от колебанието на Лиъм се срещат в гърдите ми като горещ и студен въздух. Заражда се буря.
— Аз… аз не знам.
Лицето му помръква.
— Видя ли къде беше?
— Не — стисвам очи, стараейки се да се задържа за образите. Ала те вече са избледнели. — Бях в тази стая, Крепостта на Крадеца гореше, а Каро влезе тук, за да ме намери, но после видението стана просто… черно. Празно с изключение на кинжала. Знаех, че трябва да го скрия някъде, да запомня къде, но не знам…
Думите донасят горчив привкус в гърлото ми. Аз замълчавам и оставям погледа ми да се насочи надолу към бледите ми, кървящи ръце. Аз съм Алхимика — казвам си. Но не се чувствам всесилна или трепереща тук от страх, криеща се, докато хищници обикалят наяве пред вратата ни. Това, което наистина чувствам, е внезапна, засилваща се неудовлетвореност от всичко, което не знам, не разбирам…
От напиращия у мен инстинкт да напусна Семпера завинаги точно както Лиъм искаше да направя, преди да отида в Крофтън, и както настояваше, когато избягахме от Шорхейвън.
Взирам се в тъмнината на очите му, а вътрешностите ми се преобръщат и гърчат от съмнение. Колко години съм загубила? Колко години съм прекарала да търся в Крофтън, докато Лиъм Гърлинг е изучавал непознатите части от мен самата в старите книги? На колко години съм осъдена да остана непозната за самата себе си, за Алхимика, заровен дълбоко в сянката на съзнанието ми? Дори и моят древен дом не ме приветства сега, не изцяло. Връхчетата на пръстите на ръцете ми, покрити с кръв и разранени там, където съживиха видението, ме болят. Сърцето също ме боли.