Ако Алхимика остане потънал в мен завинаги, разкривайки себе си в отломки от откъслечни спомени, но никога не цели — то коя съм аз тогава? Не съм Джулс Ембър. Не съм никоя.
Изправям се и отстъпвам към вратата. Изведнъж необходимостта да бъда сама — и да изляза от измамно красивата Крепост на Крадеца — се оказва непреодолима.
Лиъм също се изправя на крака, отправил несигурен поглед към мен.
— Недей — казвам аз. — Трябва да помисля.
— Не можеш да си тръгнеш, Джулс, не е безопасно…
— Недей! — сега гласът ми е по-силен, почти крещя.
Той примигва, а ръката, която е протегнал към мен, се отпуска встрани до тялото му. Зървам болката, която изпълва очите му, но въпреки това се обръщам и се затичвам надолу по стълбите.
Навън жадно поглъщам прохладния пролетен въздух, нищо че това не разсейва объркването ми. Повече от всичко друго в носа ми се задържа миризмата на дим, а в ушите ми — звуците от писъци.
Преди колко стотици години е била онази нощ, онзи пожар, който е изпепелил Крепостта на Крадеца и е разпръснал по-нископоставените алхимици с вятъра? Колко хора са умрели тогава — както и сега — заради мен? Тяхната загуба — защото те са били изгубени, знам го с цялото си същество — все още ме измъчва. Те ме последваха — шепне някаква съвест, по-древна от тялото ми. — Те ми се довериха.
Това беше различно от другите видения, които бях имала в Евърлес и по пътя. Не тичах през гората, нито бях окована в тъмница, безпомощна, следваща предопределен път като колело на каруца. Аз бях там, в Крепостта на Крадеца, там с по-дребните алхимици, споделяйки техния ужас и адреналин. Аз бях жива в спомена, можех да се движа, да говоря и да чувствам. А след това… тежестта на странния кинжал със скъпоценен камък в ръката ми, толкова истински, колкото болката от счупените ми нокти или топлината от докосването на Лиъм по ръката ми.
Коленича на земята и вдишвам аромата на хладната трева, отчаяно жадувайки да почувствам огромното истинско притискане на земята под мен. Образите и усещанията от спомена избледняват малко, заменени от приятно влажната миризма на почвата наред със звука на вятъра из дърветата. Спомените бяха увиснали във въздуха на онази малка стая, обгръщайки белите ми дробове, но сега вече съм излязла извън обхвата на облака.
Вдигам глава и се обръщам, за да погледна назад към Крепостта на Крадеца. Оставих Лиъм вътре със запалени лампи, но отвън, както и преди, тя изглежда просто прекрасна, празна руина.
В главата ми се прокрадва подозрение. Всичко това може по някакъв начин да е жесток трик на Каро, друга част от измамната й игра. Подобно на начина, по който бе манипулирала бившата Кралица, приплъзвайки пипалата на магията си в главата й…
Или може би това изобщо не е Каро, а само моята собствена слабост? Разпадам ли се, полудявам ли, без да притежавам силата да задържа паметта от векове?
Не. Формата на глифа плува зад очите ми, изписана в изгарящо златисто с моята собствена кръв. Глифът и Крепостта на Крадеца — заедно те ме притеглиха в спомена, а формите и линиите се преплитат едни в други над мен като мрежа.
Едно послание, оставено… за мен.
Кинжалът. Той беше в ръката ми, все още долавям топлината му, светлината му, неразличимия вик на смисъла от моето минало. Дръжката му беше змия, което не може да не означава нещо. Огъвам и свивам пръстите си, сякаш само с чиста воля бих могла да я накарам да се покаже. Стисвам очите си и опитвам да се видя как издълбавам тези странни форми, да видя повече от случилото се преди, от това, което толкова отчаяно се мъчех да запомня. Пробвам да отмия тъмнината на последния спомен, да дръпна плътните мрачни завеси в главата си, да разкрия какъвто и да е знак къде се е разиграло това.
Ала няма никаква полза. Спомените танцуват мъчително по краищата на съзнанието ми, а сенките на смисъла им примигват навътре и навън като светулки в здрача.
Шум от гласове в далечината ме кара светкавично да отворя очи. Осъзнавам със свиване в стомаха, че съм отишла далеч от Крепостта на Крадеца. Навсякъде около мен има борови дървета, а под краката ми — килим от иглички. Дочувам леко глъчката на града. Не е безопасно — беше ме предупредил Лиъм.