Обзема ме страх. Не биваше да бягам от Лиъм, не и когато спомените замъгляват сетивата ми така.
А сетне някъде напред, в посоката, която смятам, че води към главната порта, забелязвам една фигура. Отнема ми няколко секунди да разпозная силуета като човешки, защото то — момиче в дрехите на ученичка — не се движи. Седи на тревата с извърнато от мен лице, приведено над нещо на земята. От неподвижността на тялото му става ясно, че е напълно погълнато от онова, което прави. Зад него се прокрадва късче слънчева светлина подобно на обърната наопаки сянка.
Знам, че трябва да бягам, но инстинктът ме дърпа напред. Сред дърветата е тъмно и студено. Достатъчно тъмно, надявам се, за да не може момичето да различи чертите на лицето ми.
Колебая се дали да извикам, когато някакво клонче изпуква под крака ми. Преди да успея да размисля, момичето скача и се обръща, разпръсквайки нещата, оставени на земята около него — виждам блясъка на метал, бялото на кости.
Атрибути на долнопробна вещица.
— Кой е там? — извисява глас момичето. Разпознавам го като част от пияните минувачи от по-рано — момичето, Стеф, за което Лиъм каза, че е от семейство на долнопробни вещици и което извика подигравателно: Да живее Кралицата! Във всеки случай сега то изобщо не е пияно. Тъмните му очи оглеждат гората, а стойката му е напрегната, като че е готово да побегне или да се бие.
Мога да остана на мястото си или да се опитам да се измъкна. Но споменът все още е забил ноктите си в мен и ръмжи в ухото ми. В ума ми разцъфва идея — опасна, отчаяна.
Преди да узная, че аз съм Алхимика, а Каро — Магьосницата, с нея и Ина посетихме една селска вещица в Лаиста. Това беше в нощта, преди всичко да се промени завинаги: Ина искаше кръвна регресия, провинциалния ритуал, при който можеш да се върнеш обратно назад през собственото си време и да позволиш на изгубените спомени да изплуват на повърхността, моменти, които можеш да прелистиш като страници на книга. Подобно на много други изолирани градчета, с които е осеяна Семпера, селската вещица в Лаиста бе измамница, но задименият й дюкян събуди у мен спомени и живи подробности, които бяха погребани дълбоко. Онези възстановени мигове ме отведоха в Брайърсмор, където открих истината за своето раждане.
Ако Стеф действително е вещица, може би ще може да ми помогне там, където Лиъм не може. Където дори аз не мога да си помогна.
Ето защо пристъпвам напред в локвата от светлина помежду ни и я викам.
13
— Стеф.
Задържам дъха си, когато тя извръща бързо глава, за да ме погледне, а безразсъдството на онова, което току-що съм извършила, се просмуква в мен. Твърде късно е да го върна назад. Пронизващият й, нетрепващ поглед запалва у мен страх — като искри при удара на кремък в огниво. Може би нейните лекомислени думи за Кралицата по-рано са били просто представление. Ако това е така и тя ме разпознае като Джулс Ембър от Крофтън, издирвана за убийството на Кралицата, може би току-що съм обрекла себе си заради съкрушителната си потребност от помощ.
Но за щастие, тя не ме разпознава или ако го е сторила, поне не го показва. Очите й се движат бавно по лицето ми, а устата й се изкривява в подозрително смръщване.
— Чух, че си вещица от по-нисък клас — опитвам се да поведа разговора аз. Карам гласа си да звучи наперено и ведро, както допускам, че би звучал гласът на някоя ученичка, ако това е само отвличане на вниманието.
Тя се вторачва в мен.
— От кого си го чула?
— От Лиъм Гърлинг — казвам аз, припомняйки си урока, който татко ми преподаде, а Евърлес затвърди: да казвам истината колкото може повече, така че лъжите да се забелязват по-трудно. Докато говоря, се опитвам да погледна скришом към нещата, разпръснати в краката й, а сърцето ми се ускорява от гледката. Парчета метал, извити в странни форми, издълбани дрънкулки, които може да са от светло дърво или животински кости, малка месингова купа с прах.
Очите й се разширяват от изненада, после отново се присвиват.
— Елитна компания. Никога не съм те виждала преди.
Вдигам рамене.
— Е, верни ли са слуховете?
С непоколебима експедитивност Стеф събира предметите си в кадифената кърпа в бургундско червено, върху която са сложени. Тя вдига някаква кожена връвчица от тревата, овързва плата на мъничката бохча и я закачва на колана си.
— Кои слухове? — отвръща, без да откъсва очи от мен. — Има няколко. Трябва да си по-конкретна.
— Че имаш познания в по-дребната алхимия. И че не таиш любов към Кралицата — добавям импулсивно второто изречение, след което спирам, а сърцето ми препуска лудо. Може ли тя да си каже, че се стремя да изпитам нейната лоялност?