Стеф ме измерва спокойно и изглежда толкова предпазлива, колкото се чувствам и самата аз. Но все пак долавям весели искри в очите й. Надявам се, че се дължат на моята смелост.
— Не хранех любов към старата Кралица. Още не съм решила за малкото сираче, което стана Кралица. Но се съмнявам, че животът ми ще се промени по някакъв начин.
Стомахът ми се свива при нападката към Ина. Потискам гнева си.
— Ами алхимията? — питам аз. — Имам нужда от услуга и мога да платя.
Тя ме поглежда незаинтересовано.
— Ако наистина имах това, което търсиш, защо да ти казвам, непознато момиче?
Сърцето ми прескача.
— Защо то имам нужда от помощта на вещица. Важно е.
— Какво искаш тогава? — казва тя невъзмутимо, изправяйки се на крака.
Изтривам изпотените си ръце в роклята на Дана. Виждам как очите на Стеф трепват, когато забелязва това.
— Да си спомня неща, които съм забравила — казвам аз. — Искам да направя кръвна регресия.
Стеф прави крачка към мен. Тя е висока, тъмнокожа, с дълги плитки, падащи върху раменете й. Зелената й роба изглежда безупречна въпреки факта, че е седяла на земята в гората.
— Кръвните регресии са за отегчени благородници или отчаяни глупаци — очите й бързо се спускат надолу по тялото ми, а сетне се връщат нагоре, за да срещнат погледа ми, преценявайки ме неумолимо. — Ти не си благородница. Трябва да е нещо важно, щом идваш при мен за помощ. Но ако това е така, как изобщо си могла да забравиш спомена?
Сърцето ми бие учестено. Тя сякаш изучава изражението ми и аз отчаяно се надявам, че през последните седмици е стояла затворена в двора на академията и не е видяла листовките с рисунка на лицето ми, разлепени навсякъде из града.
— Това са историите на някого, който е изчезнал — казвам аз, което всъщност не е лъжа.
— Всички сме изгубили близки. Да си спомним техните истории, няма да ги върне обратно — лицето на Стеф остава каменно. После с по-тих глас тя добавя: — Хората забравят, за да оцелеят.
Независимо от думите й в гласа й има нотка на предпазливост, която запалва надеждата в мен, а по лицето й се чете любопитство. Сега аз съм тази, която пристъпва напред.
— Моля те! Ще ти платя за отделеното бреме, но аз наистина се нуждая от помощ.
— Ще трябва да я намериш някъде другаде — гласът й става по-студен. Тя ми обръща гръб, за да довърши събирането на нещата си, очевидно заключила, че не представлявам заплаха за нея. Мъничка купа, къс нож, който блести сред постеля от цветя. — Лиъм Гърлинг каза ли ти също, че старата Кралица екзекутира половината ми семейство за практикуване на магия?
Преглъщам.
— Не.
Тя се обръща към мен, а по лицето й преминава тъжна усмивка.
— Е, не искам да мина по същия път.
— И все пак ти си тук, в гората, и практикуваш магия — отговарям бързо аз.
Тя се извръща към мен, веждите й описват дъга, но не казва нищо. Мълчанието ме окуражава.
— Съжалявам да чуя това за семейството ти — проронвам аз. Раздвижвам двата си пръста в кръг над тялото, правейки знака на часовника, традиционен жест на почит, когато оплакваме мъртвите. — Всичко, от което имам нужда, е една-единствена кръвна регресия. И както казах, мога да платя.
Устата на Стеф потръпва.
— Ако си чула слухове за мен, сигурна съм, че си чула тези и за моите родители. Ще си призная, че да бъда дъщеря на един Чембърлейн, ми позволява някои несъответствия… — ръката й несъзнателно докосва торбичката на колана й… — Ала няма да рискувам себе си, извършвайки кръвни регресии за непознати момичета, които ме следват в гората. А сега… довиждане! — Тя се обръща и си тръгва, а зелената й копринена пелерина се развява зад нея.
— Името ми е Джулс! — гласът ми секва след извиканата дума.
Ехото от вика — Джулс, Джулс, Джулс — сякаш изпълва дърветата. Веднага ми се приисква да си го върна обратно. Стоя там застинала, докато Стеф бавно се извръща отново към мен. Името ми се носи във въздуха между нас, отровна змия, която е разтворила качулката си, готова да нанесе удар. Знак за предупреждение. За опасност.
— Джулс — повтаря бавно и замислено Стеф. Тя пак оглежда лицето ми и ми се струва, че виждам как очите й се разширяват леко, почти незабележимо. Оставам неподвижна. — Предполагам, че не си Джулс Ембър?
Мълчанието ми е красноречив отговор.
Дъхът на Стеф изсвистява през зъбите й. Тя пристъпва напред, краката й се движат глухо по земята, но аз не пропускам начина, по който едната й ръка се насочва към кръста. Напрягам се, готова да използвам магията си, ако тя извади нож изпод наметалото. Но тя просто спира на крачка от мен.