Усмивка се прокрадва лениво по лицето й като тясна ивица над буйни пламъци.
— Ти наистина ли уби Кралицата?
Пот се стича по гърба ми. Поклащам глава.
— Не.
Лицето й помръква.
— О! Жалко. Ако го беше сторила, може би щях да размисля и да ти помогна.
— Щях да го направя — изричам припряно аз. Достатъчно от истината вече се е изляла от мен и какво значение има, ако позволя и на другата част да излезе наяве?! — Но тя беше просто марионетка. Някой друг дърпаше конците й. — Прочиствам гърло и преглъщам страха си. — Именно него искам да убия.
— Ти ли? — пита тя. Веждите й пак се вирват. Объркване, любопитство и дори намек за страх се борят върху лицето на Стеф, но разумната страна в нея явно надделява или сигурно не ми вярва, защото се обръща на пети. — Успех в това! — Извиква ми през рамо.
Чувство на безизходица свива вътрешностите ми. Да, аз — искам да извикам. — Кой друг? Кой друг, ако не Алхимика?
Има един начин, по който да й покажа. Тялото ми се движи с по-бясна скорост, отколкото бих могла да променя решението си.
Разпервам ръце, запращайки мисълта си във въздуха. Преди да поразсъдя особено за онова, което се втурвам да извърша, попадам на дървета и спирам времето край тях, така че клоните около мисълта ми остават неподвижни въпреки бриза. Светът край нас замлъква, а песента е отнета от гърлата на птиците. Стеф спира да върви.
Едната й ръка се вдига, за да подръпне стегнатата плитка около бузите й. Секундите се сгъстяват около нея като мед. Не мога да разчета изражението й. Емоцията изкривява лицето й в равни части от страхопочитание и ярост, и…
Разпознаване.
Потръпвам и позволявам на магията да си отиде. Вятърът отново зашептява край нас, птичите песни пак избухват във въздуха. За миг звуците са неистови, забързани, сякаш се опитват да наваксат.
Най-накрая тя проговаря:
— Майка ми ми каза, че ще дойдеш един ден… — влачейки се, тя прави поредна крачка към мен, а гласът и затихва почти до шепот, когато най-сетне изрича името „Алхимик“.
Потиснатите чувства са все още там, едновременно благоговение и гняв.
Сърцето ми слиза в стомаха. Да чуя тази дума от непозната, провокира някаква тръпка, която пролазва мълниеносно нагоре и надолу по гръбнака ми заедно с ужаса.
— Майка ти? — отговарям аз и веднага ми се приисква да мога да върна думите си обратно, защото прозвучават толкова младежки и глуповато.
Стеф не обръща внимание на въпроса ми. Или не забелязва, или не я е грижа.
— Истина е, нали? — тя ме поглежда строго, след това взема все още отворените ми ръце в своите, като ги обръща, сякаш ще й разкрият някаква голяма тайна или трик. А после за секунда лицето й се променя от изненада към ярост. Тя мощно отблъсква ръцете ми. Аз ги притискам до гърдите си.
— Ако ти си Алхимика, това е още една причина да стоя надалече — гласът й се издига над птичите песни и шепота на вятъра. Спомням си колко близо трябва да сме до Белууд. Стеф обаче май не се интересува от това. — Ти беше като чума за семейството ми. Няма ли вече достатъчно косвени щети в битката ти с Магьосницата?
Сърцето ми се изкривява, докато думите й потъват в мен. Спомням си последователите на Алхимика, които зърнах преди по-малко от час във видението си в Крепостта на Крадеца. Дали предците на Стеф са били сред мъртвите? И все пак още се нуждая от помощ — и вече съм се въвлякла в това, напомням горчиво на себе си, подсещайки се и за думите на Амма — ето защо си поемам дълбоко дъх.
— Вярно е. Сега не те моля да бъдеш част от каквото и да е — казвам аз. — Трябва ми само една кръвна регресия. И както потвърдих, ще ти платя.
Стеф изучава лицето ми за миг, а челото й се сбърчва съсредоточено. После скръства ръце на гърдите си.
— Пет години.
Вдишвам рязко. Сумата ме кара да потръпна. Колко хора в Крофтън са умрели за по-малко? Но макар да не съм го виждала лично, знам, че Лиъм има достатъчно кръвни монети в чантата си. Със свит стомах аз се съгласявам.
— Добре. Пет години.
— Това са истински ритуали, датиращи от векове, практикувани от семейството ми в продължение на стотици години. Не е магия, силна колкото твоята, но… — пояснява накратко Стеф, а очите й отново се плъзват към ръцете ми. — Не е и измислица или номер за забавление. Може да не видиш нищо или пък да видиш нещо, което не искаш да виждаш.
Кимвам с разбиране.
— Да започваме.
С нахлупена на главата си качулка аз следвам Стеф към ученическите общежития, за да може тя да събере необходимите за кръвната регресия предмети. Чувство на триумф звъни в мен, удавяйки страха. Протакам завръщането си в Крепостта на Крадеца, защото не бързам да се изправя лице в лице с Лиъм. Кълна се, че дори и от разстояние усещам как въздухът става по-топъл от гнева му към мен за това, че съм се изложила на опасност, че прибързано и необмислено съм издала самоличността си на Стеф. Но не каза ли той самият една зимна нощ в Лаиста, че се хвърлям с открито сърце в опасностите? Лиъм знае, че отговорът е „да“. Винаги.