С изненада откривам, че тъмните, вкопани коридори на спалните помещения, които водят до стаята на Стеф, не изглеждат много по-различни от задушните коридори на прислужниците в Евърлес. Но без слугите, сновящи по коридорите в имението на Гърлинг, носейки пране или лек за болни крака, мрачните тунели на Белууд се усещат някак по-светли. Из въздуха витае усещането за история, наситено и с приглушения прилив на радост.
Стеф разполага със собствена стая. Малка и тясна е, осветена само от тесен прозорец, гледащ към града. Трябва да се наведа, за да не ударя главата си в корниза. В единия ъгъл се намира правоъгълно бюро. Тя отваря долното чекмедже и изважда дървена кутия, пълна с разни предмети.
Стоя неловко зад нея, любопитна съм, но не искам да надничам, докато тя слага в кожената си торбичка смесителна чаша с размерите на дланта й, дървено хаванче, както и няколко снопчета билки. Подава ми някаква захабена брошура, надраскана с думи на древен семперански. Очевидно е стара, а повърхността й е мека под пръстите ми. Мирише леко на метал и пепел или на горчиво-сладките парфюми, които всички долнопробни вещици явно имат в дюкяните си. После Стеф прекосява стаята и вдига една дървена дъска от пода, под която се разкрива ред от проблясващи бутилки вино. Тя пъхва една под наметалото си, промърморвайки:
— Дължа ти една, Рути.
След като вече е прикрила торбичката и бутилката, Стеф се изправя и ме поглежда с очакване.
— Е… накъде?
Чувствам как кръвта се оттича от лицето ми. Не бих имала нищо против да заведа Стеф в Крепостта на Крадеца — в края на краищата това е моят дом — но Лиъм е там. И макар тя да знае, че аз съм Алхимика, е опасно да й позволявам да вижда, че Лиъм е с мен.
— Вече съм на крачка от това да бъда изключена, както стоят нещата — казва многозначително тя. — Няма да правя магия в собствената си стая. Къде си отседнала?
Пробожда ме съмнение, но няма да се откажа сега. Сграбчи момента! — както каза Амма.
Нищо не нарушава мълчанието между нас, докато водя Стеф към Крепостта на Крадеца, а тишината сякаш е изпълнена с дебнеща опасност. Група ученици се разминават с нас, смеейки се. В стомаха ми се надига ужас. Чувствам се така, сякаш съм отново в Шорхейвън, пръстите на нозете ми висят над скалата, а под мен има само назъбени скали и неистова бездна. Очите на Стеф също се стрелват непрестанно от една страна на друга. Нервна е — мисля си аз и това освобождава известно напрежение в мускулите ми. Аз съм тази, от която трябва да се боят, не тя.
Оставям Стеф да изчака долу, докато се изкачвам по стълбите. Крепостта на Крадеца е моя тайна, но Лиъм ще трябва да я напусне, преди Стеф да прекрачи прага й. Никой не бива да узнава, че той е с мен.
Когато влизам обаче, минавайки през арката в моята собствена част от откраднатото време, Лиъм не е там.
Вероятно е излязъл да ме търси, това е всичко — казвам си, в опит да разсея страха, който се събира в мен. Но образът на войник, влачещ го надалеч, е причината в гърлото ми да се събира жлъчка.
Не знам какво друго да сторя и викам Стеф да дойде горе. Когато тя стига до стаята на Алхимика, устните й се разтварят, очите й се разширяват, за да погълнат пространството, задържайки се на лятната картина на Белууд, появила се извън разрушената стена, откъдето на пода се излива слънчева светлина.
— Майка ми ми каза за това място, когато бях малка. Никога не съм знаела… — очите й се плъзват по разрушената стена с удивление, на устните й се заформя усмивка, бърза и мимолетна, но неподправена.
— По-рано ти каза, че тя ти е говорила за мен. Какво ти каза? Аз… — спирам заради странността на думите, които изричам. — Тя познаваше ли Алхимика?
Стеф не отговаря веднага. Вместо това отива до масата и започва да нарежда нещата си. Най-накрая ми казва:
— Като момиче, да. Израснала е с истории за Алхимика и Магьосницата както всяко друго дете, макар че нашите истории са се предавали от човек на човек, а не са били взети от книгите. Но когато баба ми умря в твоя служба, майка ми спря да мечтае за теб. Историите, които ми разказваше, бяха по-скоро предупреждения.