— О! — промълвявам аз. Неловко. Чупя пръсти, вината ме изгаря отвътре. Но в същото време не мога да не изпитам и мъничко завист. Какво щеше да стане, ако вместо да крие истината зад лъжи, татко беше честен с мен, когато бях дете, след като ме бе спасил от Кралицата — от Каро — в Брайърсмор? Какво щеше да стане, ако Лиъм ми беше разказал за моето минало, вместо да го къта за себе си като шепа кръвни монети, пъхнати под дюшека? Бих ли отбягвала истината също като Стеф? Бих ли избягала?
Или щях действително да бъда Алхимика, по-силна и по-могъща от своя враг?
В мен разцъфват емоции — заплетени и парещи. Стеф е израснала с магия и аз долавям непреодолимо желание да й споделя.
— Научих за миналото си съвсем наскоро. Не познавам никого от миналото си освен самата Магьосница…
— Колкото по-малко знам, толкова по-добре — прекъсва ме тя и махва с ръка, за да ме накара да млъкна.
— Права си, разбира се — затварям уста, мъчейки се да не показвам болезненото разочарование върху лицето си.
Тя въздиша.
— Трудно е да се отърсим от старите порядки. Майка ми ми казваше, че всяко нещо в Семпера, може би дори всичко в самата природа, някога е съдържало магия. Че все още, и до ден днешен, можеш да изцедиш магия от камъка, ако знаеш как да го сториш.
Давайки ми знак да се присъединя към нея на масата близо до прозореца, Стеф събира в дланта си едно черно листо, наподобяващо връх на стрела, един яркочервен плод, наполовина по-малък от слива, и един познат низ от листа, покрити със сребро. Гласът й е груб, но мисля, че мога да открия и нотка на вълнение в него.
— Спейдсмарк — листо от най-старото дърво в Семпера, за да те свърже с миналото. Ауърс Блайт — силна отрова, за да се отърси умът ти от настоящето, и накрая…
— Ледена бодлива зеленика — опитвам се да запазя гласа си весел. — Тя расте само на места, където Магьосницата е правила магията си.
Знам това, защото Каро сама ми го каза. В съзнанието ми тя се усмихва.
— Силната магия винаги оставя нещо след себе си — заявява Стеф равнодушно.
Тя накъсва на парчета листата и плода на трите съставки в месинговата купа, която е сложила на върха на коленете си. Взема чукалото и нетърпеливо смачква сместа, въртейки купата, докато чука. После доволна поставя чукалото на пода и отваря откраднатата бутилка с вино с лек пукащ звук. Сладникавият му аромат разцъфва между нас и изпълва стаята.
Тя бавно изсипва тъмночервената течност в купата, където растенията плуват върху блестящата бледоморава повърхност. Отначало не се случва нищо, но скоро тънка струйка бледозелен дим започва да се издига от сместа. Отварата няма нищо общо с течността, която вещицата в Лаиста държеше в бутилка в дюкяна си. Точно когато си мисля, че странната усукана струйка дим прилича на стъблото на цвете, краят й, който се простира към мен, избухва в цвят: корона от пет златни листенца, обгръщащи пулсиращ червен център. Дъхът ми спира в гърдите.
— Красиво е. Никога не съм виждала нещо подобно.
Наблюдавам със страхопочитание, докато Стеф изтръгва димното цвете от стъблото му с палеца и показалеца си. Почти прозрачната пъпка сякаш плува нагоре към сводестия таван като птица, сграбчена за върха на кралото й.
— Слушай внимателно. Съсредоточи се върху онова, което искаш да запомниш — наставлява ме тя.
Отварям уста, за да се възпротивя — толкова много сенки се вихрят в миналото ми, че всички те веднага избухват в главата ми. Правя всичко по силите си, за да ги отблъсна, за да се съсредоточа върху предмета, който чувствах по-истински: кинжала със скъпоценния камък. Трябва да знам какво е той, откъде идва. Къде се намира.
Докато се мъча да изтикам далеч от ума си всичко друго освен образа на кинжала, Стеф започва да шепне думи на древен семперански. Съзнанието ми се приковава към звуците, замайва се и се завърта, изтънява като дима, който ме заобикаля…
Със свободната си ръка Стеф накланя брадичката ми назад и отваря устата ми с леко движение, след което пуска димното цвете вътре. Димът се разтваря незабавно върху езика ми, сладък като мед, после студен като лед, накрая горещ като пламък…
И макар да седя напълно неподвижно, чувствам, че пропадам право надолу, надолу, надолу.
Чувствам, че някакъв камък ме притиска от всички страни. Намирам се в една малка стая, по-малка от тази в Крепостта на Крадеца и без светлина. Ръцете ми са притиснати до някаква стена и аз се съсредоточавам, изливам време в камъка, искам той да ерозира и да се разруши, докато накрая отстъпи, посипвайки прах върху ръцете ми.