Нещо ме изтласква рязко нагоре, обгръща ме дим, попадам в нов спомен. Каро стои сред тъмна равнина, лицето й е в сянка и тя разперва длани към мен. Очите й са диви, набраздени с червени сълзи. По дланите й има кръв. Обръщам се и побягвам от нея.
А сетне… все още бягам, но мракът избухва в слънчева светлина със силата на експлозия. Къдриците ми летят около мен и аз не плача, а се смея затова че ме преследват. Камъче прелита покрай главата ми и разплисква повърхността на реката до мен. Навеждам се задъхана, за да нарисувам по детски някаква форма върху камък с пръчка, обгорена до черно откъм единия си край. Внезапно водата се надига в грамадна вълна…
Твърде могъща — обажда се глас от нищото, а проблясващите образи се разтварят в абсолютно, беззвездно черно. Кинжалът с рубина се появява и се завърта в пространството пред мен, като че изведнъж се е родил от нищото.
Тогава нещо в ума ми ме дръпва силно. Чувствам, че се издигам към някаква бледа светлина, задъхана, готова да нанеса удар…
Но пред мен е само лицето на Лиъм, а в очите му блести огън.
14
Замръзвам на място. На лицето му кипи гняв, а под него и объркване. Лиъм се полюшва на пръсти, сякаш се кани да скочи. Погледът му полита от мен към Стеф. Изглежда напълно като студения, арогантен лорд, когото познавах в Евърлес, което кара стомаха ми да се свие.
Той се нахвърля върху Стеф.
— Ти какво правиш тук?
— Всъщност ти какво правиш тук? — отвръща на нападката му тя. Стеф също вече е на крака, заела войнствена поза с изправени рамене и предизвикателно изражение в очите.
Аз се надигам неуверено, все още замаяна от яростната атака на тресавището от спомени.
— Стеф, Лиъм пътува с мен. Лиъм, тя ми помага да осъществя кръвна регресия.
Стеф ме стрелва за момент с обвинение в очите.
— Ти каза, че си чула слухове от него. Не каза, че пътуваш с него.
— Но не съм казала и обратното — чувствам се толкова малка, колкото думите ми ме карат да звуча. Главата ми се върти, но аз се навеждам над масата.
— Защо споделяш тайните на Алхимика точно с някого от Гърлинг, и то измежду всички възможни хора?
Лиъм се намръщва и долавям, че Стеф е засегнала уязвимото му място.
— Аз не съм семейството си. Джулс знае, че може да ми се довери. Ти можеш ли да кажеш това, долнопробна вещице?
— Не ми говори за семейство, господинчо — изрича ядно Стеф. — Баба ми умря в служба на Алхимика. Баща ми не ме признава, защото се срамува да има вещица за дъщеря, затова ме изпрати в училище, където всички шушукат за мен зад гърба ми. Джулс — завърта се тя към мен, — има други хора, които ще те подкрепят и които не подкрепят короната. Не е необходимо да разчиташ на един Гърлинг…
— Лиъм ми спаси живота — казвам аз. — Имам му доверие.
Стеф се усмирява, а в стаята се настанява напрегната тишина. Очите на Лиъм са празни, а устата му е стисната, предполагам от чувство на безсилие, че губи контрол над ситуацията. Накрая лицето му се смекчава и той ме поглежда, кимвайки леко в знак на благодарност.
— Стеф — подемам аз с дрезгав глас. — Искам отново да изпробвам кръвната регресия. Моля те!
Гримаса изкривява устните й. Тихо, по-скоро на себе си, отколкото на нас, тя казва:
— Мама и баба биха се ужасили, ако можеха да научат, че техният Алхимик е поверил живота си на един Гърлинг.
— Джулс — в гласа на Лиъм се прокрадва някакво обтягане, сякаш се опитва да не прозвучи грубо. — Не мисля…
— Кажи ми какво видя — прекъсва го Стеф, а гласът й е напрегнат.
Лиъм също млъква и двамата се втренчват в мен. Затварям очи, както за да избегна любопитните им погледи, така и за да опиша поредицата от образи. Когато приключвам с разказа си за тресавището от видения, на което се натъкнах, завършвайки с тъмното празно пространство, заобикалящо кинжала, аз треперя от топлина и студ. Стеф се взира настоятелно в мен и единствената следа от колебание върху лицето й е леката нервност в стиснатите й устни.
— Джулс, не смятам, че още една кръвна регресия ще ти помогне.
— Но… трябва — довършвам немощно аз. Горещи, отчаяни сълзи парят очите ми. — Защо казваш това?
Поклащайки глава, Стеф изважда един стъклен флакон от кожената си торбичка и го пълни с останалата течност от месинговата купа.
— Споменът може да приеме много форми, но никога не е пуст, празен и променен, както ти го описа. Това звучи като сън.
— Не — възроптавам горчиво аз. — Не съм сънувала. Това не е плод на въображението ми. Лиъм, кажи й какво си открил в изследванията си — гласът ми прозвучава умоляващо.