Лиъм се размърдва неудобно. Лицето му почервенява.
— В старите летописи се говори за оръжие, което ще убие Магьосницата. На стената има изписани символи — той посочва глифа, издълбан в камъка, — които подсказват същото.
Въпреки че Стеф присвива очи, е ясно, че го слуша внимателно. Тя се обръща отново към мен.
— Не вярвам, че това е плод на въображението ти, Джулс. Не казах това. Знам само, че умът ти изглежда… някак си разпилян. Засегнат от магията.
— Засегнат? Какво имаш предвид?
— Когато си отнела сърцето на Магьосницата, ти си извадила от нея чистата магия, а после си я нарязала на парчета. Това е като… — тя прави жест в търсене на думата — да нарежеш небето на парчета. Никой не знае как тази магия може да те промени… — И Стеф притихва, взирайки се през прозореца със замъглени от размисъл очи. — Може би ти просто си прекалено далече от това оръжие, за да го видиш ясно. Но за Алхимика споменът е моменти, а моментите са време. Кой знае как твоята магия може да взаимодейства с тях…
Докато разсъждавам върху това, вниманието на Стеф попада върху книгата ми. Ръцете й са спокойни, а после тя се раздвижва. Прекосява стаята, за да седне на един от столовете, слага книгата в скута си и се заема да прелиства страниците.
Аз спонтанно тръгвам след нея. Необичайно е да наблюдавам как една почти непозната прелиства книгата ми. Искам да си я взема обратно, но все пак се сдържам. Движенията й изглеждат хаотични, но очите й са съсредоточени.
— Да опитаме нещо, един стар трик. Дай ми ножа си — казва внезапно тя. Отпуска книгата и аз установявам, че я е отворила на една празна страница. Кремавият пергамент се е накъдрил от годините.
Лиъм се вкаменява.
— Джулс…
Докосвам Лиъм по кръста и той запазва мълчание. Намирам ножа, който съм оставила на нощното шкафче. Гърдите ми са стегнати от нещо, не точно надежда, но донякъде сходно с нея. Боя се от това да го обмислям прекалено внимателно, за да не изчезне.
Когато подавам ножа на Стеф, тя хваща китката ми и опира върха на острието до левия ми палец.
Лиъм изругава под нос, но тя вече е натиснала острието и върху пръста ми се събира ярка капка кръв. Тя притиска порязания ми палец към пергамента.
Лиъм се навежда напред, но спира, когато аз накланям хартията, за да може той да вижда какво се случва. Кръвта ми не попива в пергамента и не го поврежда, а се разклонява надолу по хартията в тънки червени нишки, като се разделя, за да последва някакви предопределени пътечки.
Думи. Кръвта образува думи, завихря се надолу, за да образува редове и букви, изписани от позната ръка. Ръката на Алхимика, моята ръка, както се вижда в книгата. Оставам без дъх.
Потърси червената река.
— Потърси червената река — изрича глухо Лиъм, докато чете наобратно. Очите му се стрелват към купчината книги на бюрото и знам, че обмисля колко ли още други тайни може да са скрити там. — Как направи това?
— Това със сигурност не влиза в работата на един Гърлинг — отговаря му невъзмутимо Стеф.
От безсилие дъхът на Лиъм се процежда през зъбите му като съскане.
— Ако това е някакъв номер…
— Не е номер. Както казах — додава със стоманен глас тя, — моето семейство винаги е било в служба на Алхимика. — И тя вдига очите си към моите. — Не желая да се забърквам в това, каквото и да е то. — Махва с ръка с оскърбление в гласа си. — Но аз никога няма да й навредя.
Лиъм и Стеф продължават да се разправят тихо, но единственото, за което мога да мисля, е: Потърси червената река.
Кръвта ми се надига. Долавям познанието, роящо се в нея, тайните, които припяват във вените ми и които не мога да доближа. Трябва да съм написала тази бележка, да съм положила тази магия в някой минал живот. Множество реки текат през Семпера, повечето от тях са кръстени на градовете, които пресичат, ала аз не знам нищо за червена река. Затварям очи и си представям картите на Семпера, които татко ме учеше да рисувам като дете. Трябва да познаваме собствената си земя. Със свит стомах се питам, дали той настояваше за това, защото е знаел, че един ден ще се наложи да бягам.
Образите ме дърпат надълбоко, навътре, но когато се опитам да ги проследя, се изправям срещу поредната отчайваща празна стена. Думите на Лиъм и Стеф бучат в ушите ми.
— Спрете! — срязвам ги аз.
Двамата притихват, а после Стеф се изправя с книгата ми в ръце.
— Имам предложение, Алхимико — казва тя.
— Какво? — страните ми настръхват от титлата, но Стеф издържа на погледа ми.