— Нека да прочета това — казва тя. — Като вид заплащане вместо кръвните монети.
Надниквам към Лиъм, без да искам. Той изглежда засегнат, но може би е научил урока си по-рано, защото мълчи.
Преглъщам.
— Ще се грижиш ли за нея?
— По най-добрия начин — гласът й е уверен. — Ще ти я върна по-късно тази вечер.
Аз кимвам.
Стеф свежда глава в благодарност, след което излиза, без да се сбогува.
Щом вратата се затваря зад нея, Лиъм изпуска дълга въздишка.
— Не ми харесва, че оставяш тази книга извън полезрението ни — казва той сковано.
— Тя вече знае, че съм Алхимика — отвръщам аз. Всякакви други тайни изглеждат малки и незначителни в сравнение с тази. — Освен това тя намери откъса за червената река… може би ще открие и още нещо.
Отчаянието се процежда в мен заедно с надеждата. Изправям се и отивам до разрушената стена.
— Това трябва да означава нещо. Знаеш ли нещо за червена река?
— Може би има нещо в документите ми… — промърморва Лиъм и се оттегля към купчината си книги на рафта. Сваля ги една по една, докато аз стоя до прозореца, мъчейки се да измъкна някакъв смисъл от онова, което видях по време на кръвната регресия. Въпреки че образът е проблясващ и избледняващ, си припомням камъка, който прелита покрай къдриците ми и пада в краката ми в реката. Как рисувам змия и лисица върху голям, заоблен речен камък. Точно както шарех в полетата на книгата си като дете.
Разтърсвам глава, опитвайки се да освободя един погребан отговор, но нищо не излиза на повърхността. Връщам се до прозореца и се заглеждам как Стеф крачи през полето долу към спалните помещения. От подобна височина и разстояние зелената й мантия прилича на листо, търкалящо се през тревата. Слънцето се стопява зад хоризонта. Тя се обръща, засенчва очи с една ръка и надзърта назад към кулата. Аз й махвам за поздрав, осъзнавайки само миг по-късно, че заради магията на времето тя няма да види нищо друго освен един празен прозорец.
— Джулс — казва Лиъм, вадейки ме от унеса ми. — В научните версии на митовете не се споменава за червена река освен за реката, в която Каро те е удавила през първия ти живот. — Той хапе устни. — Тя е доста далече и граничи с град на име Прайстън. Това е територия на семейство Чембърлейн и знам със сигурност, че те държат града силно охраняван. Не мисля, че трябва да пътуваме дотам, освен ако не сме напълно убедени, че рискът е необходим. Но виж това…
Побутвайки ме внимателно по рамото, той ме отвежда до картата на Семпера и посочва към една дебела синя нишка, която разрязва страната наполовина.
— Тук е мястото, където се смята, че си била убита от Магьосницата — Лиъм посочва към едно място, отбелязано с тъмночервен щифт. Пръстът му проследява синьото, а след това спира едва на няколко сантиметра от мястото, където на картата е отбелязан Белууд. И той потупва това място, за да подчертае думите си. — Водата блести в червено, когато слънцето изгрява или залязва… сякаш е прокълната. Или поне така се разказва в легендите.
— Колко далече е?
— Само на час или два, ако минем напряко през Монтмиър.
— Някога съм живяла тук — промълвявам аз, мислейки си за Крепостта на Крадеца, която съм скрила за по-сетнешно обитаване. Може би има още парченца от мен, закътани наблизо, разпръснати в момент на отчаяние и борба за оцеляване. Поглеждам надолу към засъхналата по палеца ми кръв, припомняйки си непознатото послание, изписано със собствения ми почерк.
— Това е място, от което да започнем.
15
Не мога да си позволя какъвто и да било сън, докато Стеф не се появява отново с книгата ми. Когато ми я подава, погледът й е замислен. Искам да я попитам какво е прочела, но се чувствам странно смутена, затова само й благодаря и й пожелавам лека нощ.
След като тя си тръгва, с Лиъм прекарваме нощта в Крепостта на Крадеца: аз — свита на леглото до книгата си, а той в другия край на стаята, на пода, използвайки наметалото си за одеяло. Лиъм притежава собствен апартамент в Белууд, но отказва да ме остави сама.
На следващата сутрин, след като донася чиния с плодове и кифлички, ние напускаме Белууд час по-късно, и двамата облечени в обикновени, кафяви наметала на ученици, които Лиъм е взел назаем. Опитвам се да не забелязвам как простотата на облеклото му го кара да изглежда по-красив, как, лишен от цветовете и накитите на Гърлинг, прилича много повече на себе си. По-свободен е, макар че все още е завладян от някаква разяждаща го мъка.
Миризмата на Монтмиър — на конски тор, печен хляб, разорана земя и дим — е успокояваща след слабия мирис на тамян от Крепостта на Крадеца, за който не си давах сметка, докато не си тръгнахме оттам. Сърцето ми се свива. Да бъда отново на път, ме провокира да се чувствам твърде открита; като мишена, която чака да бъде пронизана от стрела.