Но въпреки това вените ми трептят от нетърпение. Ще намерим оръжието днес — казвам си аз, или поне информация, която ще ни доближи до него. Тогава ще можем да се върнем в Шорхейвън, където ще се отърва от Магьосницата завинаги. Най-накрая ще бъда в безопасност, както и Ина, и Лиъм.
Спирам тази мисъл, преди тя да се разрасне до нещо далеч по-заплашително.
Някои от входовете, край които минаваме, са поръсени с изсъхнали теменужки или пък са украсени с лилав плат. Сърцето ми затуптява малко по-бързо — това са остатъци от онова, което трябва да е било честването на коронацията на Ина. Натъкваме се на някакъв висок, тънък дървен стълб по средата на пътя. Покрит е от горе до долу с ленти, всяка от които е завързана около него с различен по големина възел.
— По една за всяка година от нейното царуване, госпожице — обажда се нечий слаб глас. Сепвам се и отклонявам погледа си; не очаквам, че някой ни наблюдава, но старата жена просто ни гледа с добродушна усмивка. Тя протяга ръката си, която е пълна с ленти. — Добавете още една и Кралица Ина ще царува една година в повече. Струват само един час.
Бръквам в кесията си и изваждам монета от един час. Отначало искам просто да се слея с хората, но когато вземам копринената панделка от жената, знам, че е нещо повече от това. Сестра ми ми липсва и ми се иска да направя нещо, каквото и да е, за да се почувствам по-близо до нея. Да й обещая, че скоро ще сложа край на това. И за двете ни.
С наметната над лицето си качулка аз се приближавам до стълба. Пронизва ме същият копнеж, който почувствах на бала за коронацията. Докато слагам коприната върху дървото, ми се иска действието ми да е просто възхвала. Сестра ми е Кралицата. Вярвам, че тя ще бъде добра, доколкото нещо подобно е възможно в тази покварена земя. Но вместо това се налага да скрия една сълза от продавачката на ленти, докато връзвам внимателно възела и се отдръпвам.
Лиъм избира някакъв търговски път, който заобикаля покрайнините на Монтмиър, като твърди, че търговците са свикнали с непознати и се интересуват единствено от собствените си дела.
— Знам, че реката е от другата страна на града, но не съм сигурен за пътя след това. Ще трябва да намерим някого, който да ни каже.
Докато вървим, мога да видя — да усетя — бремето на Лиъм. Чувствам го от начина, по който крачи с приведени рамене, сякаш носи тежък товар на гърба си, още по-намусен от обикновено. Осъзнавам, че през последните няколко дни, които прекарахме заедно, той нито веднъж не заговори за дома или семейството си, освен ако аз не ги споменах.
— Какви новини имаш от Евърлес? — питам го, докато се движим по празния път. Като цяло пазя въпросите си за себе си, тъй като не желая да го разстройвам, но Евърлес е част и от моето детство. Грижа ме е за хората там. Коридорите на Евърлес се вият през съдбата ми така, както и кръвта във вените ми заедно с нейните тайни.
Болка преминава по лицето на Лиъм, задържа се за миг и после изчезва.
— Там е пълен хаос, ако наистина те интересува — казва той, а гласът му е пълен с емоции. — Баща ми източва хазната, опитвайки се да те преследва. Айвън командва мястото, а той е пионка на Каро. Без Роан… — Гласът му замира.
Тъга, тежка и студена, се настанява в мен. Независимо от всичките си недостатъци Роан обединяваше хората в Евърлес, обичан бе от всички. Имението със сигурност е по-мрачно без него…
Може би, ако преживеем това, Лиъм ще промени Евърлес към по-добро. Мисълта ме стопля въпреки хладния утринен въздух — мъничка свещичка на надеждата в гърдите ми. Искам да подхранвам пламъка й. Заедно двамата с Лиъм бихме могли…
Не бива да си позволявам да разсъждавам за това. Ето защо питам:
— Какво знаят родителите ти?
— Преди да замина за Шорхейвън, им казах, че ще възобновя обучението си в Белууд след коронацията — той поглежда напред, а гърлото му се раздвижва, докато преглъща. — Не исках да им казвам нищо, в случай… в случай че Каро се върне в Евърлес.
Мисълта за това ме кара да потръпна.
— Защо Каро би се върнала?
Лиъм ме поглежда спокойно.
— Защото тя очаква, че ти ще го сториш.
Стомахът ми се свива. Знаех, че присъствието ми в Евърлес ще постави всички там в опасност. Но това допълнително напомняне, че никога вече не мога да се върна… просто заради него се чувствам още по-самотна.
Напред забелязвам някаква дребна фигура — далече надолу по пътя и бързо приближаваща се. Гърдите ми се стягат, но след това изпускам дъха си, когато виждам, че това е просто едно дете, момче със същата подтичваща походка като Хинтън, малкия прислужник от Евърлес. То има жълт шарф, преметнат през рамото му — униформата на млад паж, нает да разнася новини и съобщения из града.