— Попитай го за реката — прошепвам аз. След което се отклонявам, притаявайки се в един тесен отвор между две къщи и държейки се така, сякаш се прибирам у дома. Заслушвам се, когато Лиъм отминава на няколко метра. Секунда по-късно един детски глас го поздравява:
— Добро утро, сър!
Надниквам крадешком иззад ъгъла. Без да ме погледне, Лиъм умело застава така, че да гледа към мен, и момчето е принудено да се обърне в другата посока. Връщам се в тясната уличка и притискам раменете си към една груба дървена стена.
— Новините на деня? — чувам да казва момчето, а гласът му е изпълнен с надежда. — Струват само един час, сър! — И след малко: — Кралица Ина продължава да приема молители от цяла Семпера — допълва то. — Като своя първа делова заповед въведе временно данък десятък в допълнение към обещанието да облекчи глада и да даде награда от петстотин години на този, който отведе при нея предателката Джулс Ембър.
Скрита в сенките, аз се разтрепервам. Момчето изрича това доста гордо и самоуверено. И гръмогласно и важно то продължава с новините:
— Има съобщения за странно време по източното крайбрежие…
— Искам да те питам нещо друго — казва Лиъм, прекъсвайки момчето. Той бързо се озърта нагоре и надолу по пътя, а после отново се обръща към детето. — Пътешествам по тези места. Можеш ли да ми кажеш дали тук някъде има място за плуване, където реката тече в червен цвят?
При тези думи момчето се стяга.
— Извинете ме, сър, но аз не бих отишъл да го търся — отвръща то. — Духът на Алхимика броди там. Ако докоснете водата, тя ще отмие годините ви. Почти се случи с един мой приятел, кълна се…
Сърцето ми блъска силно в ушите. Може ли посланието, скрито в книгата ми, да води до място, намиращо се толкова наблизо? Настъпва кратко мълчание, по време на което Лиъм бръква в джоба си, а сетне следва проблясване и едва доловим звън на още една монета.
— Но ако аз наистина искам да го намеря… — тихо настоява Лиъм. — Къде мога да отида?
След още един миг момчето свива рамене, след което вдига ръка и посочва покрай Лиъм и къщите към гъстия масив от гори, опасващ града.
— Ето натам — казва сподавено то. И премята отново и отново кръвната монета в дланта си. — Тръгнете направо и следвайте реката на юг, докато стигнете до една поляна с малък водопад. Точно там, разправят, пада светлината. Но честно казано, сър, аз не бих отишъл.
— Не се тревожи — отговаря безгрижно Лиъм. — Няма да отида. Благодаря ти за новините!
Момчето се обръща да си върви и аз се дръпвам в уличката, докато не отминава. Давам му време да стигне малко по-надолу по пътя и след това се връщам при Лиъм.
Крачим мълчаливо, за да не привличаме вниманието към себе си. След половин час ходене по пътя и около сградите в посоката, указана от момчето, градът остава зад нас, а горите се простират отпред, глухи и мрачни, сякаш по някакъв начин отблъскват светлината на изгряващото слънце. Спираме в края на гората. Тъмнината се просмуква в мен като дим, който се издига към небето. Гърлото ми се стяга.
Пръстите ми потрепват нервно от внезапното желание да протегна ръка и да уловя ръката на Лиъм. Вместо това ги свивам в хлабави юмруци и тръгвам напред към дърветата първа, а Лиъм ме следва на половин крачка отзад.
Сенките веднага ни обгръщат, потапяйки ни в ненадейно и непривично мълчание. Звуците, които очаквам да чуя в гората — ефирното шумолене на листата и разговорът на птиците — са там, но са омекотени, като че се държат на известно разстояние от нас. Въпреки че току-що сме навлезли сред дърветата, храстите са гъсти и аз изведнъж изпитвам благодарност за роклята си с дълги ръкави, за наметалото и ботушите. Те предпазват кожата ми, докато крача упорито през клони, млади раззеленили се листа и тръни.
Само след няколко минути откриваме реката, както момчето я описа — макар че всъщност прилича по-скоро на поток в тази своя част — и я следваме на юг срещу течението й. Въздухът става по-хладен и по-плътен. Тежък, наситен като въздуха в Евърлес.
И тогава ме завладява увереност, чувство, подобно на онова, което ме сполетя, когато влязохме в Крепостта на Крадеца. Била съм тук и преди.
Съзнателно оставям ума си несъсредоточен върху нищо, позволявам на краката си да ме водят накъдето пожелаят, докато ръцете ми разчистват клоните. Няма пътека през храсталака с изключение на леките дири от елени, но не чувствам напълно клоните, които драскат ръцете ми. Не се намирам в никакъв спомен или видение, все още съм Джулс, мислите ми са достатъчно ясни, за да се прокрадне в тях усещането за страх, докато се придвижваме все по-далече и по-далече навътре. Зад нас гледката на града, процеждаща се през дърветата, е избледняла напълно.