Нервите ми започват да горят, отначало бавно, но все по-бързо с всяка следваща стъпка, докато накрая имам чувството, че някой е хвърлил мрежа от пламъци върху тялото ми. Какво ще открием, когато стигнем до червената река? Ако не намерим оръжието, няма да имаме нищо, няма да имаме надежда, че ще победим Каро. А ако го намерим…
Ако го намерим, ще трябва да го използвам. Ще трябва да я довърша.
Мисълта е неочаквана, думите да я довърша ми припомнят усещането как ножът ми потъва в тялото на Каро. Потръпвам, стомахът и сърцето ми се свиват. Мисълта да го сторя наново е ужасяваща. Моите собствени чувства са като тъмен лабиринт. Трябва да убия Каро — трябва — и все пак идеята за това ми се струва невъзможна. Едновременно защото ми е непоносимо да си го представя, но и защото оръжието, от което се нуждая — странният, блестящ кинжал от Крепостта на Крадеца — не може да бъде намерено никъде въпреки факта, че неизменно е било само мое притежание.
В мен се загнездва една необичайна мисъл. Ами ако нарочно съм скрила оръжието? Не от Каро, ами ако съм го скрила от себе си?
Ала в това няма смисъл. Ако съм откраднала сърцето на Каро, сигурно съм се опитвала да й навредя. Да я убия, да я спра да упражнява властта си над цяла Семпера. Тя е мой враг.
След протяжното и както изглежда мълчаливо вървене, придружено от тихото ромолене на реката встрани от нас, ние стигаме до една поляна в гората, до долчинка, изпълнена с петниста светлина. Макар че слънцето вече трябва да е високо в небето, преплетените клони над главите ни не го пропускат напълно и то хвърля над нас мрежа от сенки. Напред потокът се забавя и се разширява в широка, леко течаща вода. В другия край точно както каза момчето, има малък водопад, който се разбива долу, разпръсквайки във въздуха сребриста мъгла, караща дърветата да сияят.
Дъхът ми спира. Сцената е красива и аз се обръщам спонтанно към Лиъм, тъй като искам да видя отражението й в очите му. Той е свалил наметалото си, докато вървяхме, и сега раменете му се раздвижват под бялата тъкан на ризата му, докато отмята с ръка косата от челото си. Устните му са разтворени, очите му са разширени и аз си открадвам един момент само за да го погледам.
— Мислиш ли, че е тук? Оръжието? — пита той.
Не мога да се сдържа и се усмихвам. Сега той пита мен, а не обратното.
— Не знам, но скоро ще разберем.
Краката ми пак ме теглят напред към някакъв голям объл камък, затънал в тинята, наполовина във водата и наполовина извън нея. С една ръка събирам полите на роклята и събувам ботушите, за да мога да нагазя във водата и да го огледам от всички страни. Чувствам, че Лиъм ме наблюдава, но съм прекалено развълнувана от привличането в гърдите си веднага щом влизам в реката, за да ме е грижа колко странно изглежда това. Студената вода изпраща приятна тръпка в тялото ми.
И тогава я виждам — бледа следа върху тъмната скала, поредица от плитки драскотини, образуващи формите на навита змия и лисица, седнали една до друга.
Сърцето ми се свива. Запленена протягам ръка, за да докосна изображението. Когато потривам пръстите си върху влажния камък, въздухът около мен се променя, сякаш се свива и разширява отново, а сетивата ми са облени от аромата на диви цветя.
Друг запечатан спомен.
Вдигам очи, за да повикам Лиъм, но той не е там. Вместо това едно момиче стои на ръба на водата от другата страна на потока. Слабо и задъхано, с тъмна, влажна около раменете коса, лицето му ми е по-познато от моето собствено.
Моят отколешен враг.
Каро.
16
Лиъм го няма. Влязла съм в друг свят, в друго време.
Долчинката се е изместила, тя е едновременно същата и различна. Дърветата са по-тънки и вместо гъст покрив над главите ни те образуват нещо като рехава решетка, която пропуска ярките слънчеви лъчи над водата. Птиците пеят, скрити в клоните си. Ароматът на топла пръст и диви цветя се носи лениво с ветреца.
След това онази мъничка част от мен, която е в състояние да наблюдава заобикалящата ме среда като Джулс Ембър, е пометена от вълна от чувства. Които не са моите собствени.
Паника бушува в сърцето на Алхимика, моето сърце. То се блъска в ребрата ми, оглушително и непрестанно, опитвайки се да се откъсне от мен и да избяга. Кръвта бушува във вените ми, а в ума ми рязко проблясват разбъркани, неразбираеми образи. Голяма зала с блестящ дървен под. Маса, покрита с метал и искрящи прахове. Каро… Каро е до мен, както и някакъв мъж, който ми подава проблясващ флакон. Усмивка от ухо до ухо разделя лицето му.