— Ти си обвързала силата с острието — гласът на Каро е изпълнен със страхопочитание, почти благоговеен. — То е точно онова, за което работим. И виж какво мога да направя, без то да ме наранява повече.
Тя се втурва обратно към брега и изскубва от почвата едно яркожълто цвете. Наблюдавам го, докато вехне и изсъхва в отворената й длан, а след това, докато пак се изпълва със сила и цвят, преди да избухне, покривайки ръцете й със зелени и жълти конфети. Отнемането на живота му, връщането му обратно — и всичко това с лекотата на дишането.
Когато тя ме поглежда, за да прецени реакцията ми, гордата й широка усмивка се спаружва в смръщена гримаса.
— Защо не си щастлива?
Сърцето ми бие учестено.
— Щастлива съм.
— Не ме лъжи — гласът й е ефирен както винаги, но кара страха да затрепери в мен. Каро пристъпва по-близо и завърта небрежно кинжала в ръката си. Въобразявам ли си, че за момент върхът му е насочен право към гърлото ми?
Примигвам и острието наново се преобръща, а Каро ми го предлага с обичайната си усмивка.
— Чудесно е, Антония — казва тя, докато си го вземам обратно. — Твоята сила. Не се страхувай от нея. — Ръката й се вдига към рамото ми и остава да лежи там за секунда, гореща като огън през влажния плат на роклята ми.
— Не се страхувам. Може би ти трябва да се страхуваш — отговарям припряно аз.
Тя накланя глава към мен.
— И защо да се страхувам? Силата е неудържима. Ние ще бъдем неудържими заедно един ден, знаеш това.
— Нищо не е неудържимо, не и наистина — проронвам аз, плъзвайки кинжала в колана си. — Трябва само да намериш нещо по-силно.
17
Когато отварям очи, пара се издига леко от повърхността на водата, която сега е топла около кръста ми. Косата и ризата ми са подгизнали, но парата ме обгръща. В безопасност. Защитена.
Само че след това тя става по-гъста, достатъчно, за да накара приближаващата се към мен фигура да изглежда като ходеща сянка. Обзема ме животинска паника, която пулсира с името Магьосница в кръвта ми. Тя е тук. Дошла е за мен.
Тогава фигурата ме сграбчва за китката и аз изпищявам, а крясъкът сякаш изпраща вълни след вълни от студ във водата, унищожаващи цялата топлина. Пукотът на образуващия се лед покрива шумовете на гората като фина дантела, докато парата около нас се превръща мълниеносно в сняг. С едно движение тя пада върху повърхността на водата, безброй замръзнали телца се спускат надолу.
— Джулс!
Лиъм. Вече не съм в спомена. Дишам, напомняйки на себе си, че аз съм Джулс, и разбира се, този, който приближава, е Лиъм, чиито устни са посинели от внезапния студ. Около мен светлината се е изместила, дърветата наоколо са станали по-големи и по-стари, отколкото изглеждаха едва преди миг. Спомням си изражението върху лицето на младата Каро — чиста, стръвна сила — и моментално узнавам къде съм, кога съм.
Разтрепервам се силно. Толкова е студено.
— Съжалявам, съжалявам… не исках. Това никога не се е случвало преди — гласът ми звучи по-раздразнено, отколкото ми се ще, но след секунди водата се връща към нормалната си температура. Сега, когато пак съм възвърнала сетивата си, осъзнавам, че и двамата стоим във водата. Наметалото на Лиъм е струпано на купчина върху една скала наблизо. Устата ми се разтваря.
— Какво… какво се случи?
Той прочиства гърло.
— Ти нагази навътре във водата.
— Аз… бягах, така мисля… — поглеждам надолу. Потокът тече около кръста ми, докато в спомена ми стигаше само до коленете. — Аз отново бях Антония. Споменът трябва да е отпреди векове.
Лиъм се размърдва.
— Започна да се издига пара и беше толкова гъста, че не можех да те видя. Не знаех какво се разиграва.
Сега наистина започва да се прокрадва неудобство. Усещам, че бузите ми поруменяват.
— Бях ядосана. А също и уплашена — спомням си кръвта по кинжала и как се опитвах да измия острието, като че не можех да издържа да го гледам така. — Бях наранила някого. Каро… струва ми се.
Минава миг и аз се стягам, за да се отдръпне той от мен. Вместо това Лиъм пристъпва по-близо, мърморейки нещо за студа, макар да виждам, че топлината се надига бързо към лицето му. Обзема ме вълнение дори когато се обръщам наполовина встрани, отмествайки очите си, противопоставяйки се на желанието си да обвия ръцете си около него. Изглежда, че всичките ми сетива са се задействали. Чувствам по свръхестествен начин всеки малък звук и движение, прилива на топлина към шията и лицето му, деликатното плискане на водата, докато той се приближава и спира едва когато е на една ръка разстояние. Водата пълзи нагоре по белия плат на ризата му. В тъмната му коса се настанява и заблестява мъгла, а под ребрата ми се размърдва нещо топло и неспокойно.